Но те нямаше да се откажат.
Анна беше коленичила до трупа. Извади от джоба на Клаус малък телефон.
— Ще трябва да действаме бързо.
— Ти можеш ли да помогнеш? — обърна се Гюнтер към Пейнтър и кимна към телефона.
Единствената им надежда беше да открият кой е стоял от другата страна на линията.
— Ако успееш да проследиш разговора… — каза Анна, докато се изправяше.
Пейнтър поклати глава, но не в знак на отрицание. Стисна слепоочията си. Главата му пулсираше — главоболието се беше превърнало в тежък пристъп на мигрена. Но не това го накара да поклати глава.
Близо… каквото и да го глождеше, беше толкова близо, че…
Анна пристъпи към него и го докосна по лакътя.
— Всички имаме интерес да…
— Знам — прекъсна я той. — Млъкни! Остави ме да помисля.
Анна отпусна ръка.
Избухването му накара всички в халето да млъкнат. Той се мъчеше неистово да измъкне на светло онова, което мозъкът му криеше от него. Беше като разместените цифри на телефонния номер. Сигурно така се чувстваха хората, страдащи от старческо оглупяване.
— Сателитният телефон… нещо, свързано със сателитния телефон… — прошепна той, потискаше мигрената само със силата на волята си. — Но какво?
— Какво имаш предвид? — тихо попита Анна.
И изведнъж той се сети. Не можеше да повярва, че е бил толкова сляп.
Свали ръце и отвори очи.
— Клаус знаеше, че замъкът е под електронно наблюдение. Така че защо изобщо се е обадил? С риск да се разкрие? Защо е поел такъв риск?
Заля го вълна от студен ужас. Извъртя се към Анна.
— Слухът. Онзи, че има скрит запас от Зерум 525. Само ние ли знаехме, че е фалшив? Че всъщност няма и грам от течния метал?
Другите в халето ахнаха. Неколцина се развикаха. Слухът беше посял надежда, породил беше оптимизъм, че може да се конструира нова Камбана. Сега всичко това се срути с един удар.
Но явно и някой друг беше повярвал на слуха.
— Само Гюнтер знаеше истината — каза Анна и потвърди най-лошите му страхове.
Пейнтър бързо огледа халето. Представи си плана на замъка. Вече знаеше защо Клаус се е обадил… и защо го е направил оттук. И защо бе толкова самоуверен, че дори не бе захвърлил някъде телефона. Неслучайно беше избрал именно това място.
— Анна, когато пусна слуха, къде каза, че било допълнителното количество Зерум 525? И как е избегнало експлозията?
— В сейф.
— Какъв сейф? Къде?
— Далеч от мястото на експлозията. В моя кабинет. Защо?
В нейния кабинет — в другия край на замъка.
— Изиграха ни — каза Пейнтър. — Клаус се е обадил оттук. Знаел е, че замъкът се наблюдава. Искал е да ни подмами. Да отклони вниманието ни от твоя кабинет, от тайното подземие, от предполагаемото допълнително количество Зерум 525.
Анна поклати глава в недоумение.
— Обаждането е примамка. Истинската цел през цялото време е бил прословутият последен запас от Зерум 525.
Очите на Анна се разшириха.
Гюнтер също събра две и две и изръмжа:
— Има и друг саботьор.
— И докато ние бързахме насам, той е тръгнал след течния метал.
— В моя кабинет — каза Анна и се обърна към Пейнтър.
И чак сега Пейнтър разбра какво го бе глождило най-силно, какво бе стягало сърцето му и бе предизвиквало гадене в стомаха му. Осъзнаването го застигна с нажежен до бяло шиш от ослепителна болка. Един човек… една жена стоеше на пътя на саботьора.
Лиза се ровеше из горния кат на библиотеката. Беше се качила по стълбата от ковано желязо до халтавата метална галерия и сега обикаляше стаята, като се държеше с една ръка за парапетчето.
През последния час беше събирала книги и трудове по квантова механика. Откри дори оригиналния труд на Макс Планк, бащата на квантовата теория, теория, която описваше уникален свят от елементарни частици, свят, където енергията можеше да бъде разбита на малки пакети, наречени кванти, и където елементарната материя се държеше едновременно като частици и вълни.
От всичко това я заболя главата.
Какво общо имаше всичко това с еволюцията?
Усещаше, че ако има лечение, то се крие в отговора на този въпрос.
Посегна и извади наполовина една книга от рафта. Вгледа се в гръбчето й и примижа, за да разчете избелелите букви.