Тази ли й трябваше?
Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието й. Знаеше, че там има охрана. Какво ставаше? Анна ли се връщаше?! Вече? Бяха ли открили саботьора? Обърна се към стълбата. Надяваше се Пейнтър да е с Анна. Не й харесваше да е далеч от него. А и може би той щеше да открие някаква логика в тези странни теории за материя и енергия.
Стигна до стълбата, обърна се и спусна крак към първата стъпенка.
Остър вик, заглушен бързо, я накара да застине.
Дошъл беше откъм затворената врата.
Лиза инстинктивно се завъртя назад и се просна по корем върху решетката от ковано желязо, която служеше за под на галерията. Даде си сметка, че прикритието й тук не е никакво прикритие. Пропълзя по-близо до рафтовете, в сенките, далеч от аплиците на това ниво.
Вратата долу се отвори и затвори. Някой влезе. Жена. В снежнобяла парка. Но не беше Анна. Жената свали качулката си, смъкна и шала, прикривал наполовина лицето й. Имаше дълга бяла коса и изобщо беше бледа като призрак.
Приятел или враг?
Лиза реши, че е разумно да остане скрита, докато не разбере нещо повече.
От жената се излъчваше някаква прекалена увереност. От нещо в начина, по който оглеждаше стаята. Извърна се настрана. Пръски кръв изпъкваха по бялата материя на парката й отляво. В другата си ръка държеше закривена катана — къс японски меч. От острието капеше кръв.
Жената пое в широк кръг с движения изящни като на танцьорка.
Или като на ловец.
Лиза не смееше да диша. Молеше се сенките да я скриват достатъчно. Лампите в библиотеката, а и огънят в камината осветяваха долното ниво. Галерията горе оставаше в сянка.
Достатъчно ли беше това, за да я скрие?
Жената долу направи още един кръг и застана в средата на стаята, стиснала окървавената Катана.
После с бърза крачка се отправи към бюрото на Анна. Не обърна внимание на книгите, струпани отгоре, а мина направо зад широкото писалище. Застана пред един тъкан гоблен на стената, отмести го и зад него се видя голям сейф от черен метал.
Жената отметна гоблена настрани да не й пречи, коленичи пред сейфа и заоглежда ключалката.
Лиза задиша по-свободно. Щом тази жена бе дошла да открадне нещо, прав й път. Да го взима и да изчезва. А ако беше убила пазачите, може би тя щеше да успее да използва това в своя полза. Ако се добереше до телефон… кражбата можеше дори да се окаже късмет за нея.
Стресна я силен трясък.
На няколко метра от нея една тежка книга беше паднала от рафта и лежеше отворена върху решетката от ковано желязо. Страниците още се разлистваха от удара. Беше книгата, която бе издърпала наполовина преди малко. Изобщо беше забравила за нея, но междувременно гравитацията си беше свършила работата и бавно бе надвила триенето в съседните томове.
Жената долу скочи и се върна в средата на стаята.
В дясната й ръка се беше появил пистолет, сякаш от нищото, насочен нагоре.
А Лиза нямаше къде да се скрие.
Грей отвори вратата на БМВ-то и тъкмо да седне зад волана, когато зад гърба му някой извика. Той се обърна. Райън Хирцфелд подтичваше към него, изгърбен под един чадър. Проехтя гръмотевица. Дъждът все така се изливаше на коси пелени.
— Влизайте в колата — нареди Грей на Монк и Фиона.
После се обърна към Райън, който бе само на метри от тях.
— Към замъка ли сте тръгнали… към Вевелсбург? — попита младежът и премести чадъра така, че да пази и двамата от дъжда.
— Да. Защо?
— Може ли да ме хвърлите дотам?
— Не мисля, че…
Райън го прекъсна:
— Питахте за прадядо ми… Хуго. Може би знам още нещичко. Ще ви струва само да ме хвърлите горе.
Грей се колебаеше. Младежът сигурно беше подслушал разговора им с Йохан. Какво можеше да знае Райън повече от баща си? Но пък младежът го гледаше съвсем сериозно.
Грей се извърна и отвори задната врата.
— Danke. — Райън сгъна чадъра и се мушна при Фиона.
Грей се намести зад волана и подкара по неравната алея към портата на имението.
— Не трябва ли да си на рецепцията? — попита Монк, като извърна глава назад към Райън.
— Алиша ще ме замести за малко — каза Райън. — А и едва ли някой от гостите ще реши да излезе в това отвратително време.