Грей огледа изпитателно неочаквания им спътник в огледалото за задно виждане. Младежът сякаш се чувстваше неудобно под кръстосания огън от вниманието на Фиона и Монк.
— Та какво искаше да ни кажеш? — попита Грей.
Райън срещна погледа му в огледалото, преглътна и каза:
— Баща ми си мисли, че не знам нищо за прадядо Хуго. Според него е по-добре всичко да си остане погребано в миналото, ja? Само че хората тук още говорят. За прадядо и за баба Тола.
Грей разбираше. Семейните тайни винаги намираха начин да излязат на повърхността, колкото и надълбоко да си ги заровил. А слуховете очевидно бяха събудили любопитството на младежа към роднините му и участието им във войната. То буквално струеше от очите му.
— Провел си свое собствено разследване, а? — подхвърли Грей.
Райън кимна.
— Вече от три години се ровя. Само че всичко започна по-рано. Когато падна Берлинската стена. Когато Съветският съюз се разпадна.
— Не разбирам — каза Грей.
— Помните ли когато Русия разсекрети старите съветски досиета?
— Долу-горе. И какво?
— Ами, когато реконструирали Вевелсбург…
— Чакай малко — прекъсна го Фиона. Седяла беше със скръстени ръце, сякаш възмутена от нахлуването на непознатия. Но Грей я беше хванал да измерва косо с поглед младежа и сега се зачуди дали Райън още е във владение на портфейла си. — Реконструирали са го? Това грозно нещо?
Райън кимна и в същото време замъкът се появи пред погледите им на хребета. Грей даде мигач и зави по Бургщрасе, шосето, което водеше към замъка.
— Малко преди края на войната Химлер заповядал да го взривят. Само северната кула останала непокътната. След войната го построили наново. Отчасти музей, отчасти младежко общежитие. Ако питате баща ми, по-добре било да го сринат до основи.
За Грей това бе разбираемо.
— Довършили го през седемдесет и девета — продължи Райън. — Оттогава директорите на музея редовно отправят молби към правителствата на бившите съюзници да върнат на музея експонати, документи и така нататък.
— Включително и към Русия — каза Монк.
— Naturlich. След като досиетата бяха разсекретени, тогавашният директор прати специалисти в Русия. Преди три години те се върнаха с цели камиони документация, свързана с руската кампания по тези места. Преди да потеглят обаче били подготвили и списъци с имена на хора, за които да потърсят информация в съветските досиета. Включително за моя прадядо Хуго Хирцфелд.
— Защо?
— Бил е тясно свързан с ритуалите на обществото „Туле“, които се провеждали в замъка. А и бил широко известен, поне на местна почва, с познанията си за руните, които се срещат навсякъде из замъка. Дори си е кореспондирал с Карл Вилигут, личния астролог на Химлер.
Грей си помисли за символа в библията, но не каза нищо.
— Няколко кашони били пълни само с документи за прадядо ми. Информираха баща ми, но той отказа да има каквото и да било общо с всичко това.
— Но не и ти. Промъкнал си се горе — каза Монк.
— Исках да науча повече за него — каза Райън. — Да разбера защо… какво е станало… — Младежът поклати глава.
Миналото си има начин да те сграбчи в лапите си и да не те пусне.
— И какво научи? — попита Грей.
— Не много. В единия кашон имаше документи от нацистката изследователска лаборатория, където е работил прадядо ми. Издигнали са го до ранг Oberarbeitsleiter. Ръководител на проекта. — Последното беше казано едновременно със срам и предизвикателство. — Но не ставаше ясно върху какво са работили — явно целта на проекта не е била разсекретена. Имаше предимно лична кореспонденция. С приятели и роднини.
— И ти изчете всички писма?
— Достатъчно, за да остана с впечатлението, че към края прадядо ми е започнал да изпитва съмнения относно работата си. Само че не е могъл просто така да си подаде оставката, разбира се.
— Обратното би било равнозначно на куршум в тила — каза Фиона.
Райън поклати глава и за миг на лицето му се изписа дълбока тъга.
— Но сякаш е имало и нещо друго. Самият проект… не е можел да се откаже. Не напълно. Като че ли едновременно и го е отвращавал, и го е привличал неустоимо.
Грей си помисли, че и самият Райън е станал жертва на същите емоции, докато се е ровил в миналото на семейството си.
Монк кривна глава и вратът му изпука силно.
— Какво общо има всичко това с библията на Дарвин?