— Открих една бележка — отговори Райън. — Адресирана до баба Тола. В нея се споменава за пратката с книги, които прадядо ми изпратил обратно вкъщи. Запомнил съм я заради странните изрази.
— Какво гласи?
— Писмото е в музея. Реших, че може би ще искате да направите копие… Един вид да върви наедно с библията.
— И не помниш какво пише?
Райън сбърчи чело.
— Само два-три реда. „Съвършенството може да бъде открито в книгите ми, скъпа Тола, скрито в тях. Истината е твърде красива, за да я оставим да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“
В колата се възцари мълчание.
— След два месеца умрял.
Грей размишляваше над думите. „Скрито в книгите ми.“ Петте книги, които Хуго изпратил по пощата, преди да умре. За да опази някаква тайна? Да защити онова, което е твърде красиво, за да умре, и твърде чудовищно, за да го пуснат на свобода?
Вдигна поглед към отражението на Райън в огледалото.
— Казвал ли си на някой друг какво си открил?
— Не, но старият господин и племенникът и племенницата му… тази година идваха да говорят с баща ми за книгите. Вече бяха идвали тук и бяха ровичкали из документацията на прадядо ми в архивите. Сигурно са попаднали на същата бележка и след това са дошли при баща ми за повече информация.
— Тези хора… племенницата и племенникът. Как изглеждат?
— Много светла коса, почти бяла. Високи. Атлетични. Добра порода, както би казал прадядо ми.
Грей и Монк се спогледаха.
Фиона се прокашля. После посочи ръката си.
— Имаха ли белег тук… татуировка?
Райън бавно кимна.
— Май да. Баща ми ме отпрати малко след като пристигнаха. Както направи и днес. Нали не трябва да се говори пред децата. — Опита се да се усмихне, но явно долови напрежението в колата. Огледа ги бързо. — Вие познавате ли ги?
— Конкуренция — каза Грей. — Колекционери като нас.
По изражението на Райън не пролича да му е повярвал, но момчето не попита нищо повече.
Грей отново си помисли за скритата в библията руна. Дали и в другите четири книги нямаше подобни символи със скрито значение? Дали всичко това не беше свързано с научния проект, който Хуго беше ръководил по поръчка на нацистите? Затова ли беше всичко? Убийците едва ли биха дошли тук просто да се ровят в архивите… бяха търсили нещо конкретно.
Какво обаче?
Монк все така седеше полуизвърнат към задната седалка. Изведнъж се обърна напред и каза тихо:
— Знаеш, че ни следят, нали?
Грей само кимна.
На няма и половин километър зад тях една кола ги следваше бавно под дъжда. Същата, която беше видял паркирана пред общежитието. Перленобял спортен мерцедес. Може пък да бяха обикновени туристи, наумили си да разгледат замъка.
Да бе.
— Може би не трябва да ги следиш толкова отблизо, Исак.
— Те вече ни забелязаха, Ишке. — Той посочи с брадичка БМВ-то, на половин километър напред: едва се различаваше през обляното в дъждовна вода предно стъкло. — Виждаш ли как влиза по-сдържано в завоите, а не толкова остро и небрежно като преди. Знае.
— И ние го искаме това, така ли? Да знаят?
— Ловът е най-хубав, когато плячката е уплашена.
— Не мисля, че Ханс би се съгласил с теб. — Лицето й помръкна.
Той докосна ръката й с пръст, споделяше мъката й. Знаеше колко е чувствителна сестра му.
— Няма друг път — увери я. — Само този, по който се движим. В замъка всичко е готово. Трябва само да ги вкараме в капана. Ако непрекъснато поглеждат през рамо към нас, едва ли ще забележат какво ги чака напред.
Тя само пое дълбоко дъх.
— Време е да разчистим всички тези подробности. После можем да си идем у дома.
— У дома — повтори тя с доволна въздишка.
— Почти приключихме. Винаги трябва да помним целта, Ишке. Саможертвата на Ханс няма да е напразна, проляната му кръв ще е предвестник на една нова зора, на един по-добър свят.
— Така казва дядо.
— И ти знаеш, че е прав.
Устните й се извиха в уморена усмивка.
— Внимавай с кръвта, сладка Ишке.
Сестра му сведе поглед към дългото стоманено острие на кинжала. Бършеше го разсеяно с бяла кърпа. Натежала червена капка щеше всеки миг да падне върху белия й панталон. Една подробност беше заличена. Оставаха още няколко.