— Благодаря ти, Исак.
Лиза гледаше втренчено вдигнатия пистолет.
— Wer ist dort? Zeigen Sie sich! — извика русата жена.
Макар да не знаеше немски, Лиза разбра какво иска. Бавно се изправи. С вдигнати ръце.
— Не знам немски — извика надолу.
Жената я изгледа, толкова съсредоточено, че Лиза усети погледа й като лазерен лъч по тялото си.
— Ти си от американците — каза жената на английски. — Слез. Бавно.
Пистолетът не трепна и за миг.
Лиза нямаше друг избор, освен да се подчини. Пристъпи към стълбата, обърна се с гръб към жената и заслиза. С всяко следващо стъпало очакваше да чуе изстрел. Раменете й се бяха стегнали до болка. Но стигна долу жива и здрава.
Обърна се, ръцете и бяха вдигнати настрани.
Жената пристъпи към нея. Лиза направи крачка назад. Даваше си сметка, че непознатата още не я е застреляла само защото не иска да вдига шум. Ако не се броеше краткият предсмъртен вик, белезникавата убийца се беше отървала от охраната при вратата съвсем безшумно с помощта на късия си меч.
Окървавената катана още беше в другата й ръка.
Може би щеше да е по-умно, ако беше останала горе и бе принудила жената да използва пистолета. Може би стрелбата щеше да привлече някого навреме. Много глупаво от нейна страна да се приближи на един меч разстояние от убийцата. Ала паниката беше размътила мозъка й. Трудно е да се опънеш на човек, който те е взел на мушка.
— Зерум 525 — каза жената. — В сейфа ли е?
Лиза си позволи миг закъснение, преди да отговори. Да излъже или да рискува с истината? Май нямаше голям избор.
— Анна го взе — отговори тя. И махна леко към вратата.
— Къде го отнесе?
Спомни си какво й беше казал Пейнтър малко след като ги заловиха. Бъди необходим. Бъди полезен.
— Не познавам замъка толкова добре, че да опиша къде. Но знам как се стига там. Мога… мога да те заведа. — Гласът й потрепери. Трябваше да е по-убедителна. А какво по-убедително от това да се пазари, все едно наистина може да предложи нещо ценно? — Но ще те заведа само ако обещаеш, че ще ми помогнеш да се измъкна оттук.
„Врагът на моя враг е мой приятел.“
Щеше ли да се хване жената? Беше зашеметяващо красива — изящна, със съвършена кожа, сочни устни и всичко останало, но в леденосините й очи светеше студена пресметливост и остър ум.
И плашеше Лиза до смърт.
В нея имаше нещо неестествено.
— Значи ще ми покажеш — каза жената и прибра пистолета в кобура. Катаната остана в ръката й.
Ако питаха Лиза, по-добре би било обратното.
Върхът на меча посочи вратата.
Лиза трябваше да мине напред. Заобиколи в широк кръг към изхода. Навярно след като тръгнеха по коридорите, би могла да избяга. Това бе единствената й надежда. Трябваше да си отваря очите и появеше ли се и най-малката възможност, отклонеше ли жената и за миг вниманието си — да си плюе на петите и да тича с всички сили.
Лек полъх и потрепналите пламъци в камината бяха единственото предупреждение, което получи.
Обърна се… и жената вече беше само на крачка от нея. Беше се приближила бързо и безшумно. Невъзможно бързо. Погледите им се срещнаха. В мига, преди мечът да се спусне, Лиза разбра, че жената изобщо не й е повярвала.
Всичко бе само трик, та Лиза да й повярва.
Последната грешка в живота й.
Светът застина… уловен в проблясъка на великолепен японски меч, устремен към сърцето й.
Грей спря до син туристически автобус, така че той да ги скрива откъм пътя. Сводестият вход към двора на замъка бе право пред тях.
— Стойте в колата — нареди той и се извъртя към задната седалка. — Това се отнася и за теб, госпожичке.
Фиона му показа среден пръст, но остана на мястото си.
— Монк, мини зад волана. Не изключвай двигателя.
— Слушам.
Райън го гледаше с ококорени очи.
— Was ist los?
— Споко — отвърна Монк. — Но за всеки случай си дръж главата наведена.
Грей отвори вратата. Заля го коса дъждовна пелена. Навяваните от вятъра капки се удряха в автобуса с тропот като от картечен обстрел. В далечината изтрещя гръмотевица.
— Райън, ще ми дадеш ли чадъра си?
Младежът кимна и му го подаде.
Грей излезе от колата, разтвори чадъра и мина към задницата на автобуса. Зае позиция до задната му врата, на завет от дъжда. Надяваше се, че ще мине за обикновен служител на туристическа агенция. Криеше се зад чадъра, без да изпуска пътя от поглед.