Грей се дръпна встрани и изчака туристите да го подминат. Докато чакаше директора на музея, беше чул достатъчно от обясненията на екскурзовода, за да придобие представа за историята на замъка. Как Химлер купил замъка само за една райхсмарка, а после похарчил четвърт милиард да го ремонтира и превърне в свой личен Камелот… но и тази сума била ниска в сравнение с цената на човешката кръв и страдания, погребани тук.
Във витрината до Грей беше изложена раирана униформа от концентрационния лагер в Недерхаген.
Поредната гръмотевица изгромоли зад дебелите зидове и прозорците се разтресоха.
Туристите бавно се отдалечиха, гласът на екскурзовода се изгуби сред разговорите на неколцината други посетители, потърсили тук убежище от бурята.
Монк стоеше с Фиона. Райън беше отишъл да доведе директора. Монк се беше навел да разгледа по-отблизо един от прословутите сребърни пръстени Totenkopf, които раздавали на офицерите от СС. Беше гравиран с руни, плюс череп и кръстосани кости. Зловещо произведение на изкуството, пълно със символизъм и самонадеяност.
И други групирани по теми експонати бяха изложени в малката зала — миниатюрни макети, снимки, лични вещи на офицери от СС, дори един странен малък чайник, принадлежал някога на Химлер. Беше украсен с руна във формата на стилизирано слънце.
— Ето го директора — каза Монк и кимна към един набит господин, който тъкмо влизаше заедно с Райън.
Директорът на музея беше петдесетинагодишен, с прошарена коса и омачкан черен костюм. Свали си очилата и подаде ръка на Грей.
— Доктор Дитер Улмщром — представи се той. — Директор на Historisches Museum des Hochstifts Paderborn. Wilkommen.
Притесненият му вид беше в противоречие с гостоприемните думи. Той продължи:
— Младият Райън казва, че сте дошли във връзка с някакви руни, които сте открили в стара книга. Много интригуващо.
Само дето изглеждаше повече уплашен, отколкото заинтригуван.
— Няма да ви отнемем много време — каза Грей. — Надявахме се, че ще ни помогнете със значението на една определена руна.
— Разбира се, разбира се. Няма начин един директор във Вевелсбург да не разбира от руни.
Грей махна на Фиона да му покаже библията. Тя вече я беше извадила.
Грей отвори книгата на последната страница и я показа на директора.
Свил устни, доктор Улмщром сложи очилата на носа си и се наведе да погледне по-отблизо руната, която Хуго Хирцфелд беше нарисувал с мастило върху мукавата на задната корица.
— Мога ли да прегледам книгата, bitte?
След кратко колебание Грей му я връчи.
Директорът я разлисти бавно, като спираше да огледа някои от написаните на ръка символи по вътрешните страници.
— Библия… колко странно…
— И символът отзад? — настоя Грей.
— Разбира се. Това е руната Mensch.
— Mensch — повтори Грей. — Тоест „човек“.
— Ja. Обърнете внимание на формата. Като стилизирано изображение на човек, но без главата. — Директорът разлисти към средата на библията. — Прадядото на Райън, изглежда, е бил вманиачен на тема символи, свързани с Всеотеца.
— Какво имате предвид? — попита Грей.
Улмщром посочи един от символите, надраскани по вътрешните страници на библията.
— Това е руническият знак за „k“ — обясни директорът, — наречен също „сен“ в англосаксонския. Това е по-ранна руна за човек, само с две вдигнати ръце, още по-грубо стилизирана. А на тази страница е огледалният й образ. — Прелисти няколко страници и посочи.
— Двата символа са нещо като двете страни на една и съща монета. Ин и ян. Мъжко и женско. Светлина и мрак.
Грей кимна. Казаното му напомняше за дългите му разговори с Анг Гелу по времето, когато се беше обучавал при будисткия монах. За това как всички общества по света били като омагьосани от тази двойственост. Споменът го подсети за Пейнтър Кроу и веднага го жегна тревога — все още нямаше никаква връзка с шефа в Непал.
Монк насочи разговора в нова посока.
— Тези руни, те какво общо имат с… този… Всеотеца ли беше?
— Трите са взаимно свързани. Символично поне. Често се смята, че голямата руна, руната Mensch, символизира северния бог Тор, който е създател, по-висше същество. Онова, към което всички се стремим.