Грей се опита да подреди детайлите, да си представи отговора.
— И тези две по-ранни руни, те са всъщност двете половини на руната Mensch.
— Ъ? — изхъмка въпросително Монк.
— Ето така — каза Фиона и начерта с пръст върху покритата с прах витринка наблизо. — Събираш двете по-малки руни и се получава по-голямата. Като пъзел.
— Sehr gut — похвали я директорът. Почука с пръст по първите две руни. — Тези обозначават обикновения човек в неговата двойственост, а когато двете му половинки се съберат, се получава Всеотецът, върховното същество. — Върна библията на Грей и поклати глава. — Тези руни очевидно са интересували дълбоко прадядото на Райън.
Грей се взираше в символа върху мукавата на задната корица.
— Райън, Хуго е бил биолог, нали така?
Райън се размърда малко притеснено.
— Да. Баба Тола също.
Грей бавно кимна. Нацистите бяха проявявали неотслабващ интерес към мита за свръхчовека, за Всеотеца, от който уж била произлязла арийската раса. Всичките тези надраскани символи… нима бяха просто израз на вярата на Хуго в нацистката догма? Едва ли. Спомни си какво беше казал Райън за писмата на прадядо си, за растящото отрезвяване на биолога… а и онова странно писмо до сестра му, в което се намекваше за тайна истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на свобода.
От един биолог към друг.
Усещаше, че всичко това е свързано — руните, Всеотецът, отдавна изоставеният научен проект. Каквато и да беше тайната, явно някой смяташе, че е достатъчно важна, за да убива хора.
Улмщром продължи:
— Руната Mensch е била от особен интерес за нацистите, между другото. Те дори я преименували на leben-rune.
— Руната на живота? — попита Грей.
— Ja. Използвали я дори като обозначение за програмата Lebensborn.
— Това пък какво е? — попита Монк.
Отговори му Грей:
— Нацистка програма за развъждане. Ферми за производство на руси и синеоки деца.
Директорът кимна.
— Но също като при двойствеността на руната „k“, и leben-rune си има огледален образ. — Даде знак на Грей да обърне библията на обратно, така че символът да сочи надолу. — Когато се обърне, leben-rune се превръща в своята противоположност. В toten-rune.
Монк изгледа смръщено Грей.
И той преведе:
— Руната на смъртта.
Смъртта отброяваше секундите.
00:55
Пейнтър стоеше с часовника-таймер в ръка.
— Пеша няма да успеем. Няма начин да се отдалечим достатъчно.
— Тогава какво? — попита Анна.
— Хеликоптерът — каза Пейнтър и посочи към прозореца.
— Но другите… — Анна тръгна към телефона с намерението да вдигне тревога.
— Keine Zeit — изръмжа Гюнтер.
После свали автомата си, руски А-91, откачи пълнител с 40-милиметрови гранати от колана си и го зареди.
— Hier! — Тръгна с големи крачки към бюрото на Анна. — Schnell!
Насочи оръжието към зарешетения прозорец.
Пейнтър грабна Лиза за ръката и я повлече към бюрото. Анна хукна след тях. Гюнтер стреля.
Всички се хвърлиха зад бюрото.
Гюнтер сграбчи сестра си през кръста и легна отгоре й да я защити. Гранатата избухна оглушително. Ушите на Пейнтър изпукаха.
Ударната вълна избута бюрото с цяла крачка. Парчета камък и стъкло обсипаха плота. Пелена от прах и дим се спусна отгоре им.
Гюнтер дръпна Анна да стане. Никой не губи време за приказки. В стената на библиотеката зееше неравна дупка. Книги — разкъсани и горящи — се въргаляха по пода, други бяха отнесени чак в двора навън.
Четиримата хукнаха към изхода.
Хеликоптерът клечеше под надвисналия скален корниз. На по-малко от четиридесет метра. Като прескачаха отломките, те хукнаха към машината.
Пейнтър все така стискаше таймера. Погледна го чак когато стигнаха до хеликоптера. Гюнтер се оказа най-бърз и им отвори задната врата. Пейнтър помогна на Анна и Лиза да се качат, после се метна след тях.
Гюнтер вече седеше на пилотското място. Коланите изщракаха в закопчалките. Пейнтър погледна таймера. Не че имаше смисъл. Или щяха да се измъкнат, или не.
Гледаше цифрите. Главата го болеше ужасно, сякаш шишове пробождаха очите му. Цифрите се размазваха пред погледа му.