А тяхната машина все така се издигаше към безопасността.
Но пък не можеха вечно да останат тук, горе.
Всичко, което отива нагоре, рано или късно трябва да се върне долу.
А като кръжаща акула, атакуващият хеликоптер ги чакаше в ниското. Трябваше само да ги следи, нищо друго. Пейнтър забеляза и другите два да летят към тях — истинска глутница, която се събира около ранената плячка.
— Мини над хеликоптера — каза Пейнтър и постави дланите си една над друга за по-ясно.
Гюнтер продължаваше да се мръщи, но въпреки това последва съвета му.
Пейнтър се извърна към Анна и Лиза.
— Вие двете, искам да гледате внимателно през страничните прозорци. Кажете ми, когато е точно под нас.
Те кимнаха, че са го разбрали.
Пейнтър хвана лоста пред себе си.
— Почти! — извика Лиза от своята страна.
— Готово! — извика и Анна секунда по-късно.
Пейнтър дръпна лоста. Той контролираше лебедката, прикачена към колесниците на хеликоптера. Въжето и сбруята бяха спуснали Пейнтър по-рано, когато преследваха убийцата в замъка. Само че сега той не спускаше сбруята. Лостът, който държеше, се използваше за изхвърляне на цялата лебедка, в случай че механизмът заяде. Пейнтър го дръпна докрай и усети тласъка на изхвърлянето.
Притисна лице към прозореца.
Гюнтер изведе хеликоптера встрани, за да виждат по-добре.
Тежката лебедка падаше с въртеливо движение, сбруята и въжето се развиваха в оплетена маса.
Всичко това се удари в роторите на хеликоптера под тях. Ефектът беше разрушителен. Роторите се откъртиха и се разхвърчаха във всички посоки. Самата машина се завъртя, килна се настрани и започна бързо да пада.
Нямаше време за губене. Пейнтър посочи единствения им съсед на тази височина. Белият масив на Еверест се издигаше напред, обвит в облачна пелена.
Трябваше да стигнат до базовия лагер на по-ниските му склонове… само че там, на по-малките височини, небето беше опасно.
Още два хеликоптера, разлютени като стършели, летяха към тях.
А на Пейнтър му бяха свършили лебедките.
Лиза гледаше как другите хеликоптери се приближават и уголемяват — от мушици в началото до ястреби сега. Надбягването беше започнало.
Гюнтер наклони стръмно тяхната машина и се гмурна към не така разредения въздух долу. Прицелил се беше в пролуката между връх Еверест и неговия побратим Лхотце. Извит хребет — прословутата южна седловина — свързваше Лхотце с Еверест. Трябваше да минат над нея и да оставят планината между себе си и преследвачите. Базовият лагер лежеше от другата страна на седловината, в подножието й.
Ако успееха да стигнат там…
Лиза си представи брат си, широката му усмивка, врътката в косата му отзад, която все се опитваше да приглади. Къде им беше умът, да пренасят тази война в базовия лагер, при брат й?
Пейнтър и Гюнтер се бяха привели над контролните уреди и говореха нещо, но ревът на двигателя поглъщаше думите им. Просто трябваше да вярва, че Пейнтър знае какво прави. Той не би изложил на излишен риск никого.
Седловината се приближаваше. Еверест изпълваше гледката вдясно, вятърът разнасяше сняг по върха му. Лхотце, четвъртият по височина връх на света, се изправяше като стена вляво.
Гюнтер снижи хеликоптера в по-остър ъгъл. Лиза стисна предпазния колан.
Пронизителен писък се вряза в рева на двигателя и тракането на перките.
— Ракета! — извика Анна.
Гюнтер рязко дръпна лоста. Носът на хеликоптера се вирна нагоре и надясно. Ракетата мина под плъзгачите им и се заби в източния край на седловината. Към небето изригна огън. Гюнтер побърза пак да сниши хеликоптера, далеч от разлетелите се отломки.
Притиснала буза до прозореца, Лиза гледаше назад. Двата хеликоптера бяха скъсили разстоянието и се насочваха към тях. А после ледена стена ги скри от погледа й.
— Прехвърлихме билото! — извика Пейнтър. — Дръжте се здраво!
Лиза се обърна напред. Хеликоптерът се спусна стремглаво покрай почти вертикалния склон на южната седловина. Сняг и лед се изнизваха под тях. Напред се появи по-тъмно петно. Базовият лагер.
Летяха право натам, сякаш смятаха да се забият в палатковия град.