— Чакай — измърмори Пейнтър, бе свъсил объркано чело.
Иззад връх Лхотце се появиха два военни самолета. Огнени езици изригнаха изпод крилете им.
Ракети.
О, не!
Само че не в лагера се целеха самолетите. Стрелнаха се с гръмовен рев над палатковия град, разделиха се и набраха рязко височина.
Двата атакуващи хеликоптера, изминали вече три четвърти от разстоянието до лагера, се взривиха, ударени от ракетите с топлинно насочване. Горящите им останки се забиха в склона и изригнаха във фонтани от пламъци и сняг. Заваляха отломки, но нито една не стигна до лагера.
Пейнтър стана и помогна на Лиза да се изправи.
Другите се заизправяха след тях.
Бостънския Боб се втурна към Лиза и размаха пръст пред лицето й.
— Какво значи това, мамка му? Ти ни го стовари на главата!
Лиза му обърна гръб. Къде й беше умът, че да легне с това мекотело? Сякаш го беше направила някаква друга, непозната й жена.
— Не ми обръщай гръб, кучка с кучка!
Лиза се извъртя, стиснала юмруци… но Пейнтър я изпревари. Юмрукът му се заби в лицето на Бостънския Боб. Лиза беше чувала израза „да паднеш като покосен“, но не беше виждала никой да пада така. Бостънския Боб политна като отсечено дърво и падна на земята. И не помръдна, проснат като труп, със счупен нос и в безсъзнание.
Пейнтър разтърси ръката си и примижа.
Джош ги зяпна, после се ухили.
— Приятел, от цяла седмица си мечтаех да го направя.
В този момент някакъв мъж с пясъчноруса коса излезе от червената палатка. Беше с военна униформа. Военна униформа на САЩ. Погледът му се закова върху Пейнтър.
— Директор Кроу? — попита той и протегна ръка.
Пейнтър я стисна и примижа — натъртените кокалчета боляха.
— Имате много поздрави от Логан Грегъри, сър — каза мъжът и кимна към димящите на склона отломки.
— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Пейнтър.
— В момента чака на линия. Бихте ли ме последвали?
Пейнтър придружи офицера от въздушните сили, майор Брукс, към комуникационната палатка. Лиза се опита да го последва заедно с Анна и Гюнтер, но майор Брукс вдигна ръка и ги спря.
— Ей сега се връщам — успокои ги Пейнтър.
Наведе се и влезе в палатката. Вътре имаше пълен комплект комуникационно оборудване. Един офицер отстъпи от сателитната телекомуникационна станция и Пейнтър зае мястото му и вдигна слушалката.
— Логан?
Гласът от другия край на линията се чу съвсем ясно:
— Директор Кроу, не мога да ви опиша колко се радвам да ви чуя.
— Май трябва да благодаря на теб за това.
— Получихме сигнала ви за помощ.
Пейнтър кимна. Значи съобщението му бе стигнало където трябва, изпратено чрез единичното излъчване от импровизирания усилвател, който беше сглобил в замъка, преди той да даде на късо.
— Доста се поозорихме, докато уредим сателитно наблюдение и координираме действията си с непалците — обясни Логан. — Успяхме, но беше на косъм.
Логан явно беше наблюдавал цялата ситуация чрез сателит, навярно още от момента, когато бяха избягали от замъка. Но подробностите щяха да почакат. Пейнтър си имаше по-неотложни грижи.
— Логан, ще те уведомя за всичко случило се, но преди това искам да направиш едно спешно проучване. Ще ти пратя по факса един символ, татуировка. — Пейнтър се обърна към майора и с жест му поиска нещо за писане. Подадоха му необходимото. Той нарисува набързо символа, който беше видял върху ръката на убийцата. Засега разполагаха само с това.
— Веднага започнете работа — продължи Пейнтър. — Виж дали някоя терористична организация, политическа партия, наркокартел или дори звено на бойскаути може да бъде свързано с този символ.
— Веднага ще се заема.
Пейнтър довърши не особено умелата скица на татуираната детелина, подаде листа на офицера по комуникациите и той веднага я пусна по факса.
Междувременно Пейнтър описа в най-общи линии случилото се на своя заместник. За щастие, Логан го остави да довърши, без да задава излишни въпроси.
— Факсът пристигна ли вече? — попита Пейнтър, щом свърши.
— Държа го в ръцете си.
— Чудесно. Проучването… искам го с най-висок приоритет.
Последва дълга пауза. Пълно мълчание в ефира. Пейнтър помисли, че връзката е прекъснала, но после Логан най-сетне се обади, предпазливо и смутено.