— Сър…
— Какво има?
— Този символ ми е познат. Грейсън Пиърс ми изпрати същия преди осем часа.
— Какво?!
Логан му обясни за събитията в Копенхаген. Пейнтър се мъчеше да обхване всичко това и да го намести в ума си.
Адреналинът от преследването вече спадаше и пулсиращото главоболие му пречеше да се съсредоточи. Той се мъчеше да не му обръща внимание и да навърже новите факти към старите. Явно същите убийци бяха погнали и Грей — Sonnekonige, родени под въздействието на друга Камбана. Но какво правеха в Европа? Какво беше толкова важно в няколко стари книги? В момента Грей бил някъде в Германия и вървял по следата с надеждата да разбере нещо повече.
Затвори очи. От това главоболието му се усили още повече. Нападенията в Европа само засилиха убеждението му, че става въпрос за операция в световен мащаб. Готвеше се нещо голямо, което скоро щеше да даде плодове.
Но какво?
Можеха да започнат само от едно място, от една улика.
— Символът явно е от голямо значение. Трябва да разберем кой и какво стои зад него.
Логан каза отсечено:
— Може би знам отговора на този въпрос.
— Какво? Вече?
— Имах осем часа, сър.
„Да. Естествено.“ Пейнтър поклати глава. Погледна химикалката в ръката си и забеляза нещо странно. Обърна ръка. Нокътя на безимения му пръст го нямаше — навярно се беше откъртил преди малко, когато бе цапнал онзи нещастник в носа. Нямаше и капка кръв, само бледа суха плът, безчувствена и студена.
Пейнтър знаеше какво означава това.
Времето му изтичаше.
Логан обясни какво е научил и Пейнтър попита:
— Прати ли тази информация на Грей?
— Още не, сър. В момента нямаме връзка с него.
Пейнтър се намръщи, загърбил временно собствените си здравословни проблеми.
— Гледай да го откриеш — твърдо рече той. — На всяка цена. Грей си няма представа срещу какво се е изправил.
Криптата се обля в слаба светлина — Монк беше включил фенерчето си.
Грей измъкна и своето фенерче, включи го и го насочи нагоре. По ръбовете на купола бяха разположени миниатюрни дюзи и сега през тях навлизаше зеленикав газ, по-тежък от въздуха — изливаше се на димни водопади от всички отвори.
Дюзите бяха прекалено високо и прекалено много, за да ги запушат.
Фиона се премести по-близо до него. Райън стоеше от другата страна на кладенеца, свил ръце пред гърдите си и вперил поглед в тавана, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Някакво движение привлече погледа на Грей към Монк.
Приятелят му беше извадил деветмилиметровия си Глок и се целеше в стъклената врата.
— Не! — извика Грей.
Твърде късно. Монк стреля.
Изстрелът отекна в затвореното пространство, чу се и острото изпукване на рикоширалия в стъклото куршум, който след това се удари сред дъжд от искри в една от стоманените дюзи по ръба на тавана. Поне газът, изглежда, не беше запалим — иначе една искра щеше да ги погуби.
Явно Монк стигна до същия извод, защото горчиво заключи:
— Бронебойно стъкло.
Гласът на директора потвърди наблюдението му:
— Наложи се да инсталираме допълнителни мерки за сигурност. Твърде много неонацисти имаха мерак да се вмъкнат тук. — Отражението на фенерчетата им в стъклото скриваше местоположението му.
— Копеле гадно — измърмори Монк.
Газът се спускаше надолу. Миризмата му беше неприятно сладникава, но на вкус се усещаше горчив. Поне не беше цианид, ако не друго. Цианидът миришеше на горчиви бадеми — и убиваше почти светкавично.
— Стойте прави — каза Грей. — Дръжте главите си високо. И се съберете в средата на стаята, далеч от дюзите.
Събраха се около церемониалната яма. Фиона стисна ръката му. Силно. После вдигна другата си ръка.
— Свих му портфейла. Не че има значение.
— Супер — изръмжа Монк. — Да му беше свила ключовете.
Райън извика на немски:
— Баща ми… баща ми знае, че сме тук! Ще извика полицията!
Отвърна им нов глас — стъклото скриваше лицето на човека, който говореше:
— Боя се, че баща ти няма да се обади на никого… вече. — Думите не бяха изречени като заплаха, а по-скоро уведомително.