Трето
11.
Демонът в машината
— Двамата с капитан Брайънт ще направим всичко по силите си да проучим тези Вааленберг оттук, от Вашингтон — каза Логан Грегъри.
В ухото на Пейнтър имаше слушалка, а пред устата му — микрофонче. Искаше ръцете му да са свободни, за да прехвърли купищата бумащина, които Логан му беше пратил по факса още в Катманду. Факсовете съдържаха всичко за Вааленберг — семейна история, финансови отчети, международни връзки, дори клюки и слухове.
Най-отгоре на купчината лежеше зърнеста снимка — мъж и жена, които слизат от лимузина. Грей Пиърс беше направил снимката от хотелската си стая малко преди да започне аукционът. Дигиталното наблюдение беше потвърдило преценката на Логан. Татуировката беше свързана с клана Вааленберг. Двамата на снимката бяха Исак и Ишке Вааленберг, най-младите наследници, брат и сестра близнаци, които щяха да наследят семейното богатство, което съперничеше на брутния национален продукт на повечето държави в света.
Но по-важни бяха бледият цвят на кожата и почти бялата коса, които Пейнтър разпозна веднага. Двамцата не бяха само наследници. Бяха Sonnekonige. Като Гюнтер и като убийцата в планинския замък.
Пейнтър хвърли поглед към предната част на самолетната кабина.
Гюнтер спеше, проснат на едно канапе, краката му висяха над едната странична облегалка. Сестра му седеше пред купчина с документация, която почти не отстъпваше на тази на Пейнтър. Двамата, братът и сестрата, бяха под дискретната охрана на майор Брукс и двама въоръжени американски рейнджъри. Бяха си сменили ролите. Тъмничарите се бяха превърнали в затворници. Но въпреки промяната в силите отношенията в малката им групичка не се бяха променили съществено. Анна се нуждаеше от връзките и логистичната подкрепа на Пейнтър; Пейнтър се нуждаеше от онова, което Анна знаеше за Камбаната и научните изследвания, свързани с нея. Анна беше права: първо трябваше да приключат с това, пък после щяха да уреждат въпросите за законност и отговорност.
Логан прекъсна мислите му:
— С Кат имаме уговорена среща за утре рано сутринта с посланика на Южна Африка. Да видим дали пък той няма да хвърли малко светлина върху това странно семейство отшелници.
А „отшелници“ беше меко казано. Вааленбергови бяха южноафриканският вариант на клана Кенеди — богати, безпардонни, със свое собствено имение с площта на Роуд Айлънд близо до Йоханесбург. Макар семейството да владееше големи територии из цялата страна и в чужбина, членовете му рядко напускаха фамилното имение.
Пейнтър взе снимката и я погледна пак.
Цяло семейство Sonnekonige.
Откъдето и да го погледнеш, втората Камбана можеше да е скрита само на едно място — някъде във въпросното имение. А в интерес на истината, нямаха и време да търсят другаде.
— Агент на британските служби ще ви посрещне, щом кацнете в Йоханесбург. МИ5 от години държи под око Вааленбергови — най-вече проследяват необичайни парични преводи, — но така и не са успели да проникнат през стената от уединение и тайнственост, с която семейството е оградило всички аспекти на живота си.
„Което едва ли е трудно, като се има предвид, че семейството буквално притежава тази страна“, помисли си Пейнтър.
— Колегите ще ви предоставят наземна поддръжка и местна информация — завърши Логан. — Докато кацнете, след три часа, ще разполагам с повече подробности.
— Добре. — Пейнтър гледаше снимката. — А с Грей и Монк какво става?
— В неизвестност са. Открихме колата им паркирана на летището във Франкфурт.
Франкфурт? Това пък изобщо не се връзваше. Градът беше основна точка в международния самолетен трафик, но Грей така или иначе разполагаше с правителствен самолет, по-бърз от всяка пътническа линия.
— И изобщо не са се обаждали?
— Да, сър. Следим всички канали.
Тази новина беше крайно обезпокоителна.
Измъчван от главоболие, пред което дори кодеинът беше безсилен, Пейнтър се съсредоточи върху жуженето на самолетните двигатели в тъмното небе. Какво бе станало с Грей? Вариантите не бяха много — минал е в нелегалност, заловен е или е убит. Къде беше, по дяволите?