— Искам да го намериш, Логан. На всяка цена.
— Вече се работи по въпроса. Да се надяваме, че докато кацнете в Йоханесбург, ще съм научил нещо и за това.
— Ти спиш ли изобщо, Логан?
— Да живее нескафето, сър. Във всичките му варианти. — Уморена самоирония повя от думите му. — А вие как сте?
Беше поспал малко в Катманду, докато течеше подготовката и се гасяха пожари — буквално и политически — в Непал. Твърде много се бяха забавили в Катманду.
— Държа се, Логан. Няма повод за притеснение.
„Точно така.“
Прекъсна връзката и потърка разсеяно с палец бледата грапава плът, останала на мястото на нокътя на безимения му пръст. Усещаше странно гъделичкане в другите си пръсти — на ръцете, а вече и на краката. Логан се беше опитал да го придума да се върне директно във Вашингтон, да му направят изследвания в „Джонс Хопкинс“, но Пейнтър знаеше, че за тази конкретна болест Анна и групата й знаят повече от всяка болница в САЩ. „Увреда на квантово ниво.“ Никое конвенционално лечение не можеше да помогне. За да забавят болестта, им трябваше друга Камбана. Според Анна периодично излагане на радиацията й при контролирани условия можело да им спечели години вместо дни. „А в крайна сметка дори и пълно излекуване“, беше завършила обнадеждено.
Но първо трябваше да намерят друга Камбана.
И още информация.
Стресна го глас зад рамото му:
— Мисля, че трябва да говорим с Анна — каза Лиза, сякаш прочела мислите му.
Пейнтър се обърна. Мислеше, че Лиза спи в дъното на кабината, но тя стоеше зад стола му, облечена с кафеникави панталони и кремава блузка.
Очите й огледаха лицето му преценяващо, по лекарски.
— Изглеждаш ужасно.
— Много си любезна — отвърна той, стана и се протегна.
Самолетът се люшна и потъна в мрак. Лиза го стисна за лакътя. Постепенно нещата си дойдоха на мястото — и на светло. Не самолетът беше виновен, а главата му.
— Обещай ми да поспиш поне малко, преди да кацнем — каза тя и го стисна по-силно, направо го ощипа.
— Ако остане време… оох!
Стискаше като менгеме тази жена.
— Добре де, обещавам — отстъпи той.
Тя отпусна пръсти и кимна към Анна, която се беше навела над купчина фактури — товарителници, издадени от имението Вааленберг. Търсеше нещо, което да подскаже, че Вааленбергови са поръчвали доставки на материали и компоненти, свързани с управлението на функционираща Камбана.
— Искам да знам нещо повече за това как работи Камбаната — каза Лиза. — За фундаменталните теории, които са в основата й. Щом болестта предизвиква квантови увреждания, трябва да разберем как и защо. Анна и Гюнтер са единствените оцелели от Granitschloss. Не мисля, че Гюнтер е бил обучаван в тънкостите на квантовата теория.
— Е, той все пак е куче-пазач, а не учен.
Сякаш в потвърждение, Гюнтер изхърка гръмовно, все едно изръмжа.
— Всички оцелели знания за Камбаната са в главата на Анна. Ако разсъдъкът й откаже…
„Всичко ще отиде по дяволите.“
— Трябва да научим информацията, преди това да се е случило — съгласи се Пейнтър.
Лиза го гледаше в очите. Не криеше мислите си от него. Те се четяха ясно по лицето й. Пейнтър си я спомни как се качва на самолета в Катманду. Изтощена, с обтегнати до скъсване нерви, тя не се беше поколебала да тръгне с тях. Лиза разбираше. И преди, и сега.
Не само разсъдъкът и паметта на Анна бяха изложени на риск.
Тези на Пейнтър — също.
Само един човек познаваше отблизо събитията от самото им начало, само един човек с необходимите медицински и научни познания и незасегнат от болестта, която заплашваше със слабоумие и него, и Анна. Докато бяха в замъка, двете неведнъж бяха разговаряли дълго и насаме. Лиза, от своя страна, се беше ровила в относително спокойствие сред научните трудове в библиотеката на Анна. Току-виж някой дребен факт се окажеше критичен и наклонеше везните в полза на успеха.
Лиза беше разбрала.
Не се беше наложило да я убеждава в Катманду. Просто се беше качила на самолета. Ръката й се плъзна от лакътя му надолу и се настани в неговата. Тя стисна леко пръстите му и кимна към Анна.
— Хайде да й поровим в мозъка.
— За да разберете как работи Камбаната — обясни Анна, — първо трябва да разберете квантовата теория.
Лиза я наблюдаваше внимателно. Зениците на Анна бяха разширени от кодеина — вземаше прекалено големи дози. Пръстите й трепереха едва доловимо. Стискаше очилата си с две ръце, сякаш бяха някаква котва.