— Не разбирам.
— При друг експеримент учени поставили при един от прорезите брояч. Той бибипкал при всеки засечен през прореза електрон: измервал и наблюдавал преминаването на електроните покрай детектора. Какво е било изображението на отсрещната стена, когато устройството е било включено?
— Не би трябвало да се променя, нали така?
— По принцип си права. Но не и на податомно ниво. След включването на устройството изображението моментално се променило в дифракционен модел А.
— Значи самото измерване променя изображението?
— Точно както е предрекъл Хайзенберг. Макар да изглежда невъзможно, е истина. Потвърдено е безброй пъти. Електроните съществуват в постоянно двойно състояние на вълни и частици, докато някой не измери електрона. Самият акт на измерване принуждава електрона да се срине в едната или другата реалност.
Лиза се опита да си представи субатомен свят, където всичко се намира в постоянно състояние на потенциал. Изглеждаше съвсем безсмислено.
— Щом субатомните частици изграждат атомите — попита Лиза, — а атомите изграждат света такъв, какъвто го познаваме, докосваме и чувстваме, къде е границата между фантомния свят на квантовата механика и нашия свят от реални обекти?
— Нека пак повторя — единственият начин да осъществиш потенциала е като го измериш по някакъв начин. Такива инструменти за измерване съществуват постоянно в околната ни среда. Например когато една частица се сблъсква с друга, когато фотон светлина се удря в нещо и така нататък. Околната среда непрекъснато измерва субатомния свят и тласка потенциала му в посока на познатата ни, неизменчива реалност. Погледнете си ръцете например. На квантово ниво субатомните частици, които изграждат вашите атоми, действат според хлабавите квантови правила, но в същото време влизат във взаимодействие и в посока навън, в света на милиардите атоми, които изграждат всеки от ноктите на ръцете ви. Тези атоми се блъскат, удрят се и си взаимодействат — измерват се един друг — и в крайна сметка тласкат потенциала в една фиксирана реалност.
— Добре де, обаче…
Анна явно долови скептицизма.
— Знам, че звучи странно, но истината е, че с казаното дотук аз само се плъзнах по повърхността на чудатия свят на квантовата теория. Дори не е станало дума още за концепции като нелокалността, времевите тунели и множествените вселени.
— А там нещата са повече от чудати — обади се Пейнтър.
— Вие обаче трябва да проумеете тези три основни постулата — каза Анна и започна да брои на пръсти. — Субатомните частици съществуват в квантово състояние на потенциал. За да се тласне този потенциал, е нужен инструмент за измерване. И трето, именно околната среда изпълнява постоянно въпросните замервания и по този начин фиксира нашата реалност.
Лиза вдигна ръка в знак, че поне засега няма да спори повече.
— Но какво общо има това с Камбаната? Когато бяхме в лабораторията, ти спомена за някаква „квантова еволюция“.
— Именно — каза Анна. — Какво всъщност е ДНК-то? Протеинова машина, нали така? Която произвежда всички основни строителни блокчета от клетки, от тела.
— Най-просто казано — да.
— Ами да го опростим още повече тогава. Не е ли ДНК просто генетични кодове, заключени в химически съединения? И какво разкъсва тези съединения, какво включва и изключва гените?
Лиза премина на режим елементарна химия.
— Движението на електроните и протоните.
— И тези субатомни частици на кои правила се подчиняват — на класическите или на квантовите?
— На квантовите.
— Значи, ако един протон може да бъде на две места — А или Б, — и да включва или изключва даден ген, на кое място ще го намерим?
Лиза примижа.
— Ако има потенциала да е и на двете места, значи е на двете места едновременно. Генът е едновременно включен и изключен. Докато нещо не го измери.
— И какво го измерва?
— Околната среда.
— А околната среда на един ген е?…
Очите на Лиза бавно се разшириха.
— Самата молекула на ДНК.
Кимване и усмивка.
— На най-фундаменталното си ниво живата клетка действа като свое собствено измерващо устройство. И именно това постоянно клетъчно измерване е истинският двигател на еволюцията. И пак то обяснява защо мутациите не са случайни. И защо еволюцията работи с много по-бърз темп, отколкото може да се обясни със случайните мутации.