— Хайде — каза той и се обърна.
И поведе групата по коридора. Грей оглеждаше килиите от двете страни. Празни. Нито помен от Фиона и Райън. Бяха ли живи?
Коридорът свършваше пред три стъпала към масивна стоманена врата.
Вратата беше отворена, под охрана.
Излязоха от стерилния килиен комплекс и се озоваха в страната на чудесата. Типична за джунглите растителност ги заобикаляше отвсякъде, проснала тежък балдахин високо над главите им: от него висяха дебели лиани и цъфнали орхидеи. Плътният листак скриваше небето. Въпреки това Грей прецени, че е рано сутринта, доста преди изгрев-слънце. Черни железни лампи от викторианската епоха бележеха пътеки в дивата джунгла. Птици чуруликаха и крещяха. Насекоми жужаха в хор. Някъде по-високо в зеления балдахин скрита в листака маймуна обяви с накъдрена креслива кашлица появата им. Избликът й събуди птица с криле като пламък и тя се защура из по-ниските клони.
— Африка — измърмори Монк. — Някъде под Сахара. Навярно в екваториалните ширини.
И Грей беше стигнал до това заключение. Прецени, че сигурно е утрото на следващия ден. Губеха му се осемнайсет до двайсет часа. Което означаваше, че може да са навсякъде в Африка.
Но къде?
Пазачите ги поведоха по настлана с чакъл пътека. Грей чу тихите премерени стъпки на нещо голямо, което си пробиваше път през ниския листак само на няколко метра от пътеката. Но макар животното да бе близо, дори силуетът му не се виждаше. Гората предлагаше предостатъчно прикритие… стига да се доберяха до нея.
Но такава възможност не им се предостави. Пътеката свърши само след петдесетина метра. Още няколко крачки и джунглата остана зад тях.
Гората отстъпи пред просторна грижливо окосена морава — всъщност парк с ромолящи поточета и водни каскади. Езерца и ручеи. Шептящи водопадчета. Дългорога антилопа вдигна глава при появата им, застина за миг, после хукна и се скри с дълги подскоци в гората.
Ясното небе примигваше с множество звезди, но на изток бледорозово сияние намекваше за настъпващата утрин.
Друга гледка, по-близо, привлече погледа на Грей и прикова вниманието му изцяло.
В дъното на парка се издигаше шестетажна сграда — камък и дърво. Истински горски Версай. Сигурно покриваше площ от десет акра, издигаше се на нива и кули, тераси и балюстради. Вляво изпъкваше остъклена зимна градина, осветена отвътре, грейнала в здрача преди зазоряване като изгряващо слънце.
Богатството зад всичко това беше почти немислимо.
Отправиха се към къщата по каменна алея, която пресичаше градината и минаваше по мостчета над няколко езерца и поточета. Двуметрова змия се плъзна през едно от каменните мостчета. Изглеждаше най-обикновена, докато не изправи глава и не разпери качулката си.
Кралска кобра.
Змията остана да пази моста, докато белезникавият мъж не отчупи една дълга тръстика и не я прогони, все едно беше невъзпитана котка. Змията изсъска с оголени зъби, но отстъпи, плъзна се по подпорите на моста и изчезна.
Продължиха напред, все едно не се е случило нищо. Грей установи, че главата му постепенно се отмята назад, колкото повече се приближаваха до господарската къща.
Забеляза още една ексцентричност в конструкцията й. От горните етажи се проточваха пътечки към гората — всъщност дъсчени висящи мостчета, — по които можеше да се премине от тях право в балдахина на джунглата. Висящите пътеки бяха обточени с лампи и блещукаха като съзвездия из тъмната гора. Грей се огледа, без да изостава от другите. Лампички светеха из цялата джунгла.
— Главите горе — измърмори Монк и кимна вляво.
Горе, на пътечката сред листака, с бавна крачка се появи пазач, очертан на светлината от лампите, с пушка на рамо. Грей погледна към Монк. Където има един, сигурно има и още. Цяла армия можеше да скрие в зеления балдахин. Бягството изглеждаше все по-невъзможно.
Накрая стигнаха до стъпала, извеждащи към широка дървена веранда. Там ги чакаше жена — близначката на белезникавия им придружител, също толкова издокарана. Мъжът пристъпи към нея и я целуна по двете бузи.
Заговори я на датски. Макар да не знаеше добре езика, Грей поназнайваше достатъчно, за да схване смисъла на казаното.
— Другите готови ли са, Ишке? — попита мъжът.
— Само чакаме знак от grootvader. — Тя кимна към осветената зимна градина в другия край на верандата. — После ловът може да започне.