— Аз съм сър Болдрик Вааленберг — тихо каза фамилният патриарх и измери с поглед Грей и Монк. — Последвайте ме в салона, моля. Имаме да говорим за много неща.
Обърна се и бавно тръгна към дъното на солариума.
Сигурно наближаваше деветдесетте, но нуждата от бастун беше единственият знак за старческа слабост, който се забелязваше у него. Запазил беше гъстата си сребристобяла грива, с път по средата и дълга до раменете. Очила висяха на сребърна верижка на врата му; към едното им стъкло беше прикрепена бижутерска лупа.
Докато вървяха по настлания с плочи под, Грей забеляза, че флората в зимната градина е разделена на секции — дръвчета и храсти бонзай, папрати и накрая — истинско стълпотворение от орхидеи.
Възрастният мъж сякаш забеляза какво е привлякло вниманието му.
— Вече шест десетилетия отглеждам Phalaenopsis. — Спря при едно високо стъбло, окичено със среднощно цикламени цветове с наситеносин оттенък.
— Хубави са — каза Монк, но сарказмът му беше очевиден.
Исак го изгледа гневно.
Старецът не реагира.
— И въпреки това черната орхидея все още ми убягва. Светият Граал за любителите на орхидеите. Бил съм на косъм от успеха. Но при увеличение се забелязват примеси или пък цветът бие на цикламено вместо на плътен абанос.
Опипа разсеяно бижутерската лупа и продължи напред.
Грей вече схващаше разликата между джунглата навън и парника вътре. Зимната градина не беше място, където да се наслаждаваш на природата. А където да господстваш. Под купола й природата биваше подрязвана, задушавана и селектирана, растежът й — спиран с медна жица при бонзай, размножаването й — дирижирано.
Минаха през врата с цветни стъкла и се озоваха в салон с мебели от ратан и махагон, малко помещение за отмора. В другия му край двойна люлееща се врата водеше към вътрешността на сградата.
Болдрик Вааленберг се настани в голям люлеещ се стол.
Исак застана до едно писалище, оборудвано с компютър и закачен на стената плазмен монитор. До него висеше черна дъска.
Поредица символи беше написана с тебешир на дъската. Всичките бяха руни, забеляза Грей, а последната беше руната Mensch от библията на Дарвин.
Грей се опита да ги запомни. Пет символа. Пет книги. Пълният комплект от руните на Хуго Хирцфелд. Какво означаваха обаче? Коя тайна беше твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на воля?
Старецът сплете пръсти в скута си и кимна на Исак.
Той натисна някакъв клавиш и на плазмения екран се появи образ.
Голяма клетка висеше провесена в джунглата. Разделена беше на две половини. Във всяка се бе сгушил човек.
Грей направи крачка напред, но един от пазачите го спря с дулото на пушката си. Единият от пленниците на екрана вдигна лице — бледо лице, осветено от прожектор над клетката.
Фиона.
А в другата половина на клетката — Райън.
Фиона беше пристегнала несръчно лявата си ръка с подгъва на ризата си. Платът беше потъмнял и наглед влажен. Райън държеше дясната си ръка пъхната под мишницата на лявата и я стискаше. „Първо им пуснете кръв.“ Тъпата кучка явно беше нарязала ръцете им. „Дано се е ограничила само с това“, помисли си Грей. Черен гняв стисна стомаха му и сякаш отвори кухина в гърдите му. Зрението му се изостри под съпровода на учестения му пулс.
— Сега да поговорим, ja? — с топла усмивка каза старчокът. — Като джентълмени.
Грей се обърна към него, но така, че екранът да е в периферното му зрение. Дотук с благородството.
— Какво искате да знаете? — студено попита той.
— Библията. Какво друго открихте на страниците й?
— И ще ги освободите?
— А аз си искам шибаната ръка! — изсумтя Монк.
Грей го погледна, после пак се обърна към стареца.
Болдрик кимна на Исак, който на свой ред даде знак на един от пазачите и заповяда нещо на датски. Пазачът излезе през двойната врата.
— Няма нужда от повече враждебност. Имате думата ми, стига да съдействате. Към всички ви ще се отнесем добре.
Грей не виждаше смисъл да отлага, още повече че можеше да отлага единствено лъжи. Извърна се, така че да се видят стегнатите му китки.
— Ще трябва да ви покажа какво открихме. Само с думи няма да мога да го обясня точно. Става въпрос за друг символ, подобен на тези.