— Хванали са Монк… — прошепна той и усети как сърцето му изстива.
Фиона отпусна ръце, лицето й побеля от тревога.
— Хайде — каза той и тръгна към вратата. Беше взел от неутрализирания пазач тазера и пушката му.
Поведе пак по стълбите. Прошепна плана си на Фиона, докато бързаха надолу към преддверието. Долният етаж беше празен, преддверието — също.
Минаха по лъснатия под с проснати тук-там черги с африкански мотиви. Стъпките им ехтяха. И от двете страни по стените висяха препарирани трофеи — главата на заплашен от изчезване черен носорог, едър лъв с проядена от молци грива, цяла редица антилопи с различни рога.
Грей тръгна към преддверието. Фиона извади от джоба на престилката си бърсалка за прах от пера — беше част от дегизировката й. Застана встрани от вратата. Грей зае позиция от другата страна, стиснал пушката в готовност.
Не се наложи да чакат дълго, всъщност едва успяха да заемат позиция.
Колко ли пазачи щяха да ескортират Монк?
Поне беше жив.
Металната щора на централния вход започна да се вдига с дрънчене. Грей се наведе да преброи краката отвън. Вдигна два пръста към Фиона. Двама пазачи придружаваха затворник в бял анцуг.
Грей се показа, когато щората се вдигна докрай.
Пазачите видяха просто един от своите, застанал на пост при вратата. Влязоха, последвани от затворника си. Никой не забеляза тазера в ръката на Грей, нито Фиона, която се приближи от другата страна.
Нападението приключи за секунди.
Двамата пазачи се тресяха на чергата, петите им барабаняха по пода. Грей ги изрита последователно в главите, може би малко по-силно от необходимото. Но беше страшно ядосан.
Само дето затворникът не беше Монк.
— Коя сте вие? — попита той стреснатата затворничка, докато влачеше първия пазач към един килер наблизо.
Сивокосата жена използва дясната си ръка да помогне на Фиона с втория. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Лявата й ръка беше бинтована и висеше на превръзка на гърдите. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от дълбоки драскотини, прясно зашити и все още възпалени. Нещо я беше нападнало. Въпреки скорошните си наранявания тя срещна смело и пламенно погледа на Грей.
— Казвам се Марша Феърфилд. Доктор Марша Феърфилд.
Джипът подскачаше по празното платно. Седналият зад волана главен надзирател Джералд Келог изтри потното си чело. Стискаше между бедрата си бутилка тъмна бира.
Въпреки трескавата утрин бе решил да не нарушава ежедневните си ритуали. И без това друго не можеше да направи. От охраната на имението го бяха уведомили в най-общи линии за ситуацията. Бягство. Келог вече беше предупредил надзирателите и беше поставил хора на пост при всички изходи от резервата. Раздаде им снимки, пратени му по факса от имението. Официалната версия беше, че търсят бракониери. Въоръжени и опасни.
Докато някой не съобщеше в офиса, че е засякъл нарушителите, нищо не пречеше на Келог да прекара обичайните два часа по обед у дома си. Във вторник менюто включваше печена птица и сладки картофи. Мина с джипа през портата и оттам по алеята, обточена с нисък жив плет. В края й се издигаше двуетажна къща в колониален стил, заобиколена от цял акър добре поддържана градина — допълнителна облага към поста му на главен надзирател. Разполагаше и с десетчленна прислуга, която да се грижи за земята и домакинството, което се изчерпваше само с него. Келог не бързаше да се жени.
Защо да пие само от един извор и така нататък…
А и вкусовете му го теглеха към неузрелия плод.
Имаше едно ново момиче в къщата, малката Айна, единайсетгодишна, от Нигерия, черна като нощта, точно каквито ги обичаше, а и синините не личаха толкова върху черна кожа. Не че някой би му потърсил сметка. Имаше си един прислужник, Мксали, грубиян от племето свази: беше го наел право от затвора и той ръководеше домакинството с твърда и често брутална ръка. Всички проблеми се разрешаваха по кратката процедура, както в къщата, така и другаде, възникнеше ли нужда. А и Вааленбергови с готовност се включваха в изчезването на всички смутители. Какво ставаше с тях, след като ги откарваха с хеликоптер в имението, Джералд предпочиташе да не знае. Но беше чувал това-онова.
Въпреки жегата го побиха тръпки.
Най-добре беше да не задава излишни въпроси.
Паркира колата на сянка под една акация, слезе и тръгна по чакълената пътека към кухнята. Двама градинари плевяха цветната леха. Не вдигнаха очи, докато Джералд минаваше покрай тях, точно както бяха научени.