Миризмата на печено с чесън събуди апетита му. Носът и стомахът му го пришпориха по трите дървени стъпала към мрежестата врата. Влезе в кухнята с къркорещ корем.
Вратичката на фурната беше отворена. Готвачът стоеше на колене пред печката с глава във фурната. Келог се намръщи при вида на тази чудата сцена. Мина известно време, докато разбере, че това всъщност не е готвачът.
— Мксали?!
Чак сега подуши вонята на опърлена кожа, смесила се с по-силното ухание на чесъна. Нещо стърчеше от ръката на мъжа. Стреличка с пера. Предпочитаното оръжие на Мксали. Обикновено намазано с отрова.
Нещо определено не беше наред.
Келог отстъпи назад и се обърна към вратата.
Двамата градинари бяха хвърлили мотиките си и вместо тях държаха пушки, насочени към шкембето му. Не беше рядкост малки банди, боклук от черното градско население, да нападат ферми и усамотени домове. Келог вдигна ръце, кожата му изстина от страх.
Дъска проскърца зад гърба му и той се обърна.
От сенките на съседната стая се появи някакъв човек.
Келог ахна, когато го позна — него и омразата в очите му.
Не бяха разбойници. Беше много по-лошо.
Беше призрак.
— Камиси…
— Какво му е всъщност? — попита Монк и посочи с палец в посоката, където беше изчезнал Пейнтър, в една от съседните колиби заедно с доктор Пола Кейн и нейния сателитен телефон. Директорът координираше действията им с Логан Грегъри.
Монк седеше на един пън с доктор Лиза Къмингс. Докторката беше доста симпатична, дори така, покрита с прах и с хлътнали от тревога очи.
Тя го погледна.
— Клетките му се разпадат отвътре навън. Поне така твърди Анна Споренберг. Тя е изучавала подробно вредните ефекти от облъчването на Камбаната. Радиацията причинява органна недостатъчност във всички системи. Брат й Гюнтер страда от същото, но в хронична форма. При него темпът на влошаване е забавен значително благодарение на приложеното в ранна възраст облъчване и естествения му имунитет. При Анна и Пейнтър, които са били изложени на свръхдоза облъчване като възрастни, такава защита не съществува.
Доктор Къмингс навлезе и в по-големи подробности, разбрала, че Монк също е учил медицина — ниски тромбоцитни нива, висок билирубин, оток, омекване на мускулите с пристъпи на вдървеност в областта на врата и раменете, костен инфаркт, хепатоспленомелагия, шум на сърцето, странна калцификация по периферията на крайниците и в стъкловидното тяло на окото.
Но в крайна сметка всичко това се свеждаше до един въпрос.
— Колко време им остава? — попита Монк.
Лиза въздъхна и впери поглед в колибата, където беше влязъл Пейнтър.
— Не повече от един ден. Дори днес да открият лечението, твърде е възможно част от уврежданията да са станали вече необратими.
— Забелязахте ли как замазва… как изпуска думи? Това само заради лекарствата ли е… или… или…?
Лиза го погледна с болка в очите.
— Не е само от лекарствата.
Монк усети, че едва сега Лиза го признава на глас, пред себе си дори. Изречено беше с ужас и безпомощност. Усети и колко голяма е болката й. Реакцията й не беше само на загрижен лекар или притеснен приятел. Явно изпитваше по-силни чувства към Пейнтър и отчаяно се бореше да контролира емоциите си, за да пощади сърцето си.
Пейнтър се появи на прага и махна на Монк да се приближи.
— Кат се обажда.
Монк скочи, огледа небето за хеликоптери и затича към Пейнтър. Взе телефона, закри с ръка микрофона и кимна към доктор Къмингс.
— Шефе, ако питаш мен, онази жена там има нужда от компания.
Пейнтър завъртя очи. Бяха зачервени, склерата бе нашарена от петънцата на спукани капиляри. Той ги засенчи с ръка и тръгна към докторката.
Монк го гледаше от прага. Вдигна слушалката към ухото си.
— Здрасти, бебчо.
— Хич не ме бебчосвай. Какво правиш в Африка, по дяволите?
Монк се усмихна. Сърдитите думи на Кат му дойдоха като лимонада в пустинята. Да не говорим, че въпросът й беше реторичен. Със сигурност знаеше всичко, което имаше да се знае за ситуацията тук.
— Нали задачата ти щеше да е скучна и рутинна, какво стана? — продължи тя.
Монк реши да изчака, докато Кат си излее гнева — и объркването.