Логан се изправи.
— Е, оставям ви да се подготвите. — Отвори вратата на кабинета си, с което на практика сложи край на срещата.
Вратата едва се беше затворила зад тях, когато Кат го стисна силно над лакътя.
— Значи заминаваш за Дания?
— Ами да.
— А какво ще… — Дръпна го в дамската тоалетна, празна по това време на денонощието. — А какво ще правим с бебето?
— Не разбирам. Какво общо…
— Ами ако с теб се случи нещо?
Той примигна насреща й.
— Нищо няма да ми се случи.
Кат вдигна другата му ръка — протезата.
— Не си недосегаем.
Той дръпна ръката си и инстинктивно я скри зад гърба. Лицето му пламна.
— Операцията е нищо и никаква. Просто ще осигурявам Грей, докато той си свърши работата. Така де, даже и Рейчъл ще дойде. Най-вероятно ще им вися на главите да им светя. А после ще се метнем на първия самолет обратно.
— Щом е толкова незначително, защо не отиде някой друг? Мога да кажа на Логан, че ще ми трябва помощта ти тук.
— Да бе, и той ще ти повярва!
— Монк…
— Отивам, Кат. Ти държиш да не казваме на никого за бременността. Ако питаш мен, иде ми да го извикам с цяло гърло, за да ме чуе целият свят. Работата обаче е там, че си имаме задължения. Ти твоите. Аз моите. Бъди сигурна, че няма да поемам излишни рискове. — И отново сложи ръка на корема й. — Ще си пазя задника заради трима ни.
Тя сложи ръка върху неговата и въздъхна.
— Е, задникът ти е доста хубав.
Монк й се усмихна. Тя му отвърна със същото, но в очите й прозираха умора и притеснение. За това Монк можеше да направи само едно.
Наведе се към нея, докосна устните й със своите и прошепна:
— Обещавам.
— Какво обещаваш? — попита тя и леко се дръпна.
— Всичко — отговори той и я целуна.
Не се шегуваше.
— На Грей можеш да кажеш — каза тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг. — Стига да ти се закълне, че ще си мълчи.
— Сериозно? — Очите му грейнаха, после се присвиха подозрително. — Защо?
Кат го заобиколи на път към огледалото и на минаване го плесна по дупето.
— Защото искам и той да ти пази задника.
— Хубаво. Макар че едва ли точно моят му е по вкуса.
Тя поклати глава и се огледа в огледалото.
— Уф, направо не знам какво да правя с теб.
Той застана зад нея и я прегърна през кръста.
— Ами… според Грегъри ми остават деветдесет и две минути. Не, вече деветдесет.
Лиза се влачеше след Пейнтър.
С лекотата на планинска коза той водеше надолу по стръмнината, осеяна с камънаци и коварни замръзнали шисти. От небето се сипеше сняг на парцали, завихрена пелена, която смаляваше видимостта до няколко крачки и ги обвиваше в странен сивкав полумрак. Но поне бяха на завет от ужасния леден вятър. Дълбоката клисура, в която се бяха спуснали, лежеше напряко на свирепите му повеи.
Нямаше как да избягат от студа обаче, а температурите падаха главоломно. Дори с дебелата си парка и ръкавици Лиза трепереше. Макар да бяха вървели по-малко от час, от горещината на горящия манастир беше останал само спомен. Малкото непокрита кожа по лицето й гореше като ожулена.
Пейнтър сигурно беше много по-зле. Беше навлякъл дебелите панталони и вълнените ръкавици на един мъртъв монах. Но нямаше качулка, само шал, вързан през долната половина на лицето му. Дъхът му се кълбеше в ледения въздух.
Трябваше да намерят заслон.
При това скоро.
Тя се хързулна на задник по един особено стръмен участък и Пейнтър й подаде ръка. Бяха стигнали дъното. Клисурата завиваше между високите, почти отвесни стени.
Тук новият сняг вече беше натрупал трийсетина сантиметра.
Преходът без специални обувки щеше да е труден.
Сякаш усетил тревогата й, Пейнтър посочи към тясното ждрело. Там една козирка предлагаше завет. Тръгнаха през снега.
Лиза погледна назад. Следите им бързо се запълваха със сняг. След минути щяха да се заличат напълно. Снегът щеше да скрие пътя им от евентуални преследвачи, да, но въпреки това я изнервяше. Сякаш заличаваше самото им съществуване.
Обърна се напред.
— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — попита шепнешком — не толкова от страх, че някой ще я чуе, а от несъзнателен стремеж да е в унисон с притискащата ги тишина.