Пред тях убиецът се возеше на задната седалка на снегомобила, който ги теглеше. Възседнал го беше заднишком, с лице към тях и насочена пушка; различните му на цвят очи не ги изпускаха и за миг. Анна Споренберг управляваше снегомобила начело на групата.
Група бивши нацисти.
Или реформирани нацисти.
Или каквито бяха там, да ги вземат мътните.
Пейнтър остави този въпрос за по-късно. В момента му предстоеше да разреши една далеч по-неотложна загадка.
Как да останат живи.
По пътя беше разбрал как бяха открили скривалището им — съвсем лесно. Чрез инфрачервено отчитане. Сред замръзналия пейзаж топлинната им сигнатура бе изпъквала като фар в морето нощем.
Същият фактор би направил бягството им почти невъзможно.
Бе насочил мислите си към една-единствена цел.
Бягство.
Но сега какво?
През последния час керванът снегомобили се беше придвижвал с умерена скорост през зимната нощ. Двигателите им бяха електрически и работеха почти безшумно. Петте машини се придвижваха през планинския лабиринт по очевидно познат до болка маршрут; спускаха се в дълбоки долини, прехвърляха ледени ридове.
Пейнтър се стараеше да запомни изминатия маршрут. Ала изтощението и множеството завои му пречеха. Не помагаше и възобновилото се главоболие — в комплект с гадене. Трябваше да си признае, че симптомите му не отслабват. Трябваше да признае също, че окончателно се е изгубил.
Погледна нощното небе.
Звездите светеха студено.
Може би пък по тях щеше да успее да определи местоположението си.
И изведнъж точиците светлина в небето се завъртяха. Прониза го остра болка зад очите.
— Добре ли си? — прошепна му Лиза през рамо.
Пейнтър само изсумтя. Толкова много му се гадеше, че не смееше да отвори уста.
Убиецът изръмжа и с това сложи край на разговора им. Което беше добре дошло за Пейнтър. Той затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и зачака кризата да отмине.
Което и стана.
Отвори очи — керванът тъкмо изкачваше поредното възвишение и при каменистия хребет намали и спря. Пейнтър се огледа. Нищо особено нямаше наоколо. Ледена стена се врязваше в хребета отдясно. Пак започваше да вали сняг.
Защо бяха спрели?
Убиецът слизаше от снегомобила.
Анна също слезе. Едрият мъж се извърна към нея и я заговори на немски.
Пейнтър напрегна слух и долови последните му думи:
— … трябва просто да ги убием.
Не беше казано със злост или нещо такова, прозвуча практично и делово.
Анна се намръщи.
— Необходима ни е повече информация, Гюнтер. — После погледна към Пейнтър. — Знаеш какви проблеми имаме напоследък. Ако е бил изпратен тук… ако знае нещо, което може да го спре…
Пейнтър нямаше представа за какво говорят, но не си направи труда да разсее заблуждението им. Навярно именно на това дължаха живота си.
Убиецът само поклати глава.
— Той ще ни създаде неприятности. Подушвам го. — Понечи да се обърне, небрежно, сякаш за него въпросът беше приключен.
Анна го докосна по бузата, нежно, благодарно… а сякаш и нещо повече.
— Danke, Гюнтер.
Той се извърна, но не и преди Пейнтър да зърне проблясъка на болка в очите му. Убиецът тръгна към грапавата скална стена и хлътна в някаква пролука. След миг облак пара излетя оттам заедно с жълтеникава светлина… после и двете изчезнаха.
Врата, която се беше отворила и затворила.
Зад него един от пазачите изсумтя презрително и измърмори една дума под нос — обида, която стигна до ушите само на хората около него.
Leprakonig.
Прокаженият крал.
На Пейнтър не убягна фактът, че пазачът беше изчакал едрият мъж да затвори вратата. Не беше посмял да изрече обидата в лицето му. Но ако се съдеше по сгърбените рамене и грубото държане на убиеца, той явно я беше чувал и преди.
Анна отново яхна снегомобила. Друг въоръжен пазач зае мястото на Гюнтер и насочи пушката си към Пейнтър и Лиза. Потеглиха отново.
Завиха покрай щръкнала канара и поеха надолу към още по-стръмно ждрело, врязало се в плътта на планината. Пътят напред тънеше в море от ледена мъгла. Масивен хребет заслоняваше мъгливото море, снишил се като шепи над пламък.