А нямаше време за друга маневра.
Грей погледна към редицата лостове и стисна най-левия. Той трябваше да е. Дръпна го. Машинарията в корема на Грозното патенце пристърга. Лявото му крило, вдигнато досега, се спусна надолу. Удари стрелеца във врата, странично, и му строши прешлените. Повдигна го и го захвърли настрани.
— Към портите! — извика Грей на Фиона.
Грозното патенце неочаквано се беше превърнало в хищна птица.
— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…
Силното квакане на платформата им разчисти пътека сред тълпата. Хората се пръскаха настрани. Тълпата изблъска служителите от охраната. Дори и дегизираните. Служебният вход до централната порта, отворен, за да поеме част от излизащото множество, се оказа открит.
Фиона насочи платформата натам.
Патето се вмъкна в него, но входът се оказа тесен и лявото — смъртоносното — крило се откъсна. Кабината се разтресе, но вече бяха на улицата. Фиона настъпи газта.
— Свий в първата пресечка — каза Грей и посочи.
Тя се подчини и мина на по-ниска скорост като истински професионалист. Грозното патенце взе плавно завоя. След още два завоя Грей я накара да намали.
— Не можем да останем в това нещо — каза той. — Твърде много се набиваме на очи.
— Сериозно? — Фиона го погледна и поклати невярващо глава.
Грей измъкна дълъг ключ от едно сандъче с инструменти. Накара момичето да спре на върха на едно нанадолнище и да слезе. Премести се на шофьорското място, запъна с ключа педала за газта и скочи на тротоара.
Грозното патенце потегли, цялото грейнало в светлинки — летеше по нанадолнището и забърсваше паркираните коли. Където и да спреше накрая, щеше да е сред трясък на огънати ламарини, и с повечко късмет това щеше да отвлече вниманието на преследвачите им.
Тръгнаха в обратната посока. Поне час-два би трябвало да са в безопасност. Грей си погледна часовника. Имаха достатъчно време да стигнат до летището. И до Монк. Който всеки момент трябваше да кацне.
Фиона куцукаше до него и току поглеждаше назад.
Зад тях Грозното патенце квакаше в нощта.
— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…
— Ще ми липсва — каза Фиона.
— И на мен.
Пейнтър стоеше до камината. След произнасянето на смъртната му присъда беше станал.
Здравенякът при вратата беше направил три крачки напред, когато Пейнтър се изправи, но Анна беше вдигнала ръка да го спре.
— Nein, Klaus. Alles ist ganz recht.
Пейнтър изчака здравеняка да се върне на поста си при вратата и попита:
— Няма лечение, така ли?
Анна кимна.
— Да. Няма.
— Тогава защо при него не се проявява умопомрачението на монасите? — попита Лиза.
Анна погледна Пейнтър.
— Не сте били в манастира, ja? Били сте в селото? При вас облъчването е било по-слабо. Вместо бързата неврологична дегенерация при вас се проявява бавна и по-обща физическа такава. Но изходът е също толкова летален.
После, изглежда, долови нещо на лицето му.
— Макар да няма лечение, има надежда дегенерацията да се забави. С годините при експериментите си с животни стигнахме до някои модели, които изглеждат обещаващи. Можем да удължим живота ви. Или по-скоро можехме.
— Какво имате предвид? — попита Лиза.
Анна се изправи.
— Точно затова ви повиках. Да ви покажа нещо. — Кимна на Клаус и той отвори вратата. — Елате. И може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.
Пейнтър подаде ръка на Лиза, Анна мина пред тях. Любопитството го изгаряше. Усещаше капан и надежда едновременно.
Каква по-добра стръв?
Докато се изправяше, Лиза се наведе към него и прошепна:
— Какво става?
— Не съм сигурен. — Погледна към Анна, която говореше с Клаус.
„Може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.“
Пейнтър беше планирал да й предложи същото, дори вече го беше обсъдил с Лиза: да се пазарят за живота си, да спечелят време. Дали не ги бяха подслушали? Дали в стаята имаше бръмбари? Или нещата тук бяха се влошили дотам, че наистина имаха нужда от съдействието им?
Започваше сериозно да се тревожи.
— Може да е свързано с експлозията, която чухме — каза Лиза.
Пейнтър кимна. Определено му трябваше повече информация. Притесненията за собственото си здраве засега оставяше на изчакване… макар че не му беше лесно с този нов пристъп на главоболие, което се беше настанило зад очите му чак до кътниците и с всяка пулсация му напомняше за болестта, разяждаща тялото му.