Пейнтър се постара да не изсумти. Явно някои от убежденията на нацистите все още бяха на почит тук.
— А какво стана със Sonnekonige? — попита Анна.
— Уви. Много от тях починаха вследствие на общата физическа дегенерация, но повечето трябваше да бъдат евтаназирани, когато психиката им започна да се уврежда. Но все пак шепа от тях оцеляха. Като Клаус, когото вече видяхте.
Пейнтър си помисли за едрия здравеняк, който ги беше пазил по-рано. Спомни си потрепващата му ръка и изкривеното като от мозъчен удар лице — категорични признаци за дегенерация. Погледът му се плъзна към Гюнтер. Онзи го погледна в очите с безизразно лице. Едното око синьо, другото — мъртвешки бяло. Поредният Sonnekonige.
— Гюнтер беше последното дете, което се роди тук.
Анна посочи рамото си и даде знак на гиганта.
Гюнтер се намръщи още повече, но все пак нави нагоре ръкава си, почти до рамото. И до черната татуировка на ръката си.
— Това е символът на Sonnekonige — каза Анна. — Знак на гордост, дълг и постижение.
Гюнтер смъкна ръкава си и скри татуировката.
Пейнтър се сети за обидната дума, с която един от пазачите беше нарекъл Гюнтер зад гърба му, докато пътуваха със снегомобилите насам. Как точно го беше нарекъл? Leprakonig. Прокажения крал. Явно Рицарите на слънцето не се ползваха с голямо уважение сред младшия персонал. Гюнтер беше последният от своя вид и бавно дегенерираше. Кой щеше да го оплаче?
Очите на Анна се задържаха върху Гюнтер, после тя отново насочи вниманието си към тях двамата.
Може и да имаше един, който да го оплаче.
Лиза още стискаше ръката на Пейнтър под масата. Каза:
— Все още не сте ни казали едно нещо. Камбаната. Как предизвиква тя тези промени? Казахте, че били твърде закономерни, за да се дължат на случайни мутации.
Анна кимна.
— Така е. Проучванията не се ограничаваха само до ефектите на Камбаната. Голяма част от работата ни беше насочена към това как работи тя.
— И постигнахте ли някакъв напредък? — попита Пейнтър.
— Разбира се. Всъщност вече сме сигурни, че разбираме основните принципи на нейното функциониране.
Пейнтър примигна да скрие изненадата си.
— Сериозно?
Анна сбърчи чело.
— Мислех, че е очевидно. — Премести поглед към Лиза, после обратно към него. — Камбаната контролира еволюцията.
— Кой е там? — повтори Камиси, застанал на прага на дома си. Някой дебнеше вътре, в задната стая.
Или пък беше някакво животно.
Маймуни често влизаха в къщите тук, а понякога и по-едри животни.
Въпреки това той не смееше да влезе. Напрягаше поглед, но всички завеси бяха спуснати. След шофирането на ярката дневна светлина сумракът в бунгалото беше непроницаем като в джунгла.
Застанал на верандата, Камиси протегна ръка през прага към ключа за осветлението. Отпърво не го напипа. После го откри и натисна копчето. Голата крушка на тавана светна и озари оскъдно обзаведената предна стая и кухненския бокс. Но с нищо не му помогна да разбере кой или какво го дебне в стаята отзад.
Чу някакво шумолене там.
— Кой…
Силно ужилване във врата прекъсна думите му. Камиси се стресна и несъзнателно пристъпи в стаята. Ръката му се вдигна към ухапаното място. Пръстите му напипаха нещо с пера.
Извади го от кожата си и го погледна неразбиращо.
Стреличка.
Използваше същите, когато се налагаше да приспи някое едро животно.
Ала тази беше различна.
Падна от пръстите му.
Краткият миг недоумение беше достатъчен на токсина да стигне до мозъка му. Светът се килна. Камиси се опита да запази равновесие… и не успя.
Дъсченият под литна към лицето му.
Той успя да омекоти малко удара, но въпреки това се удари зле, особено главата. Светли искри се пръснаха за миг сред спускащата се тъмнина. Главата му се люлееше. Под ъгъл от пода Камиси мярна върху дъските някакво въже. Опита се да фокусира погледа си върху него. „Не е въже!“
Змия. Дълга три метра.
Позна я веднага.
Черна мамба.
Мъртва беше, срязана наполовина. Наблизо се търкаляше мачете. Неговото мачете.
Крайниците му вече изтръпваха вледенени, когато истината най-после си проби път до съзнанието му.