Отровната стреличка.
Не беше като онези, които той използваше в джунглата. Тази имаше две връхчета. Като зъби.
Очите му не мръдваха от мъртвата змия.
Постановка.
Смърт от змийско ухапване.
Откъм задната стая изскърцаха дъски. Останали му бяха сили колкото да обърне глава. Сега на прага стоеше тъмна фигура, осветена само отчасти от лампата, и го наблюдаваше безизразно.
Не.
В това нямаше смисъл.
Защо?
Така и нямаше да получи отговор.
Обви го мрак и го отнесе със себе си.
8.
Смесена кръв
— Ти оставаш тук — каза Грей. Стоеше в средата на основния салон на самолета, с юмруци на кръста, и нямаше никакво намерение да отстъпи.
— Дрън-дрън — отвърна Фиона. Стоеше на крачка от него и очевидно и тя не смяташе да отстъпва.
Монк се бе облегнал на отворената врата на самолета, скръстил ръце на гърдите си, и явно се забавляваше.
— Още не съм ти казала адреса — посочи Фиона. — Избирай: да обикаляш от врата на врата, да кажем месец, или да дойда с вас и да ви заведа където трябва. Ти решаваш, пич.
Грей почервеня и от яд, и от притеснение. Защо не й беше измъкнал адреса, докато още беше слаба и уязвима? Поклати глава. „Слаба“ и „уязвима“ не се връзваха с Фиона в нито едно нейно състояние.
— Е, кое от двете?
— Май ще си имаме ремарке — обади се Монк.
Грей нямаше да се даде толкова лесно. Може би ако я уплашеше, ако й припомнеше колко близо бе до смъртта и в книжарницата, и в парка…
— А раната ти?
Фиона вирна вбесено нос.
— Нищо ми няма. Тая течна превръзка е голяма работа.
— Може и да плува с нея даже — каза Монк. — Водоустойчива е.
Грей го изгледа сърдито.
— Не е там въпросът.
— А къде е? — не отстъпваше Фиона.
Грей пак се обърна към нея. Не искаше да носи повече отговорност за момичето. И определено нямаше време да се прави на бавачка.
— Страх го е да не пострадаш — каза Монк и сви рамене.
Грей въздъхна.
— Фиона, просто ни кажи адреса.
— Качим ли се в колата, веднага ти го казвам — отвърна тя. — Но тук няма да остана, и толкова.
— Времето напредва — каза Монк. — И като гледам, май ще се понамокрим.
Небето беше синьо и ясно, но от север се влачеха тъмни облаци. Наближаваше буря.
— Добре. — Грей махна на партньора си да слиза. Така поне щеше да държи Фиона под око.
Слязоха по стълбичката на самолета. Вече бяха уредили въпроса с митницата и едно БМВ под наем ги чакаше на паркинга. Монк мъкнеше на рамо черна раница, Грей — още една. Хвърли кос поглед на Фиона. И тя мъкнеше раница.
— Откъде я взе?
— Имаше една резервна — обясни Монк. — Не бой се. В нейната няма оръжия, нито запалителни гранати. Поне така мисля.
Грей поклати глава и тръгна по пистата към паркинга. Освен че бяха с еднакви раници, и облеклото им беше кажи-речи еднакво — черни дънки, маратонки, пуловери. Висша туристическа мода. Добре че Фиона се беше закичила с няколко значки, иначе щяха да са съвсем като с униформа. Една от значките хвана окото му. Надписът гласеше: „ЧУЖДОТО Е НАЙ-СЛАДКО“.
Докато навлизаха в паркинга, той провери за последно оръжията си. Потупа деветмилиметровия Глок в кобур под пуловера си, плъзна пръсти и по дръжката на карбонизираната кама в кания на лявата си китка. В раницата имаше и други играчки — запалителни гранати, пакети с експлозив С4, допълнителни муниции.
Този път нямаше да го хванат неподготвен.
Накрая стигнаха до автомобила. Тъмносиньо БМВ 525i.
Фиона тръгна към шофьорската врата.
Грей й пресече пътя.
— Много смешно.
Монк заобиколи откъм другата страна на колата и извика:
— Пушка!
Фиона приклекна и се заоглежда трескаво.
Грей я изправи и я поведе към задната врата.
— Монк просто си заплю мястото до шофьора.
Фиона изгледа намръщено Монк над покрива на колата.
— Тъпанар!
— Без обиди. А ти не се връзвай толкова лесно, дечко.
Качиха се, Грей запали двигателя и погледна назад към Фиона.
— Е? Накъде?