— Тъкмо навреме — каза Монк.
От другата страна на портата имаше широк двор, ограден от две страни с крилата на малко имение в селски стил. Голямата къща, право напред, беше само на два етажа, но покритият с каменни плочи покрив се издигаше в стръмен наклон и й придаваше известно великолепие.
Светкавица блесна в небето и те вдигнаха глави.
Замъкът се издигаше на върха на залесения склон зад имението. Сякаш надвисваше над къщата.
— Ой! — остро извика някой.
Грей моментално заряза гледките.
Един велосипедист — буташе колелото си под дъжда — едва не се беше наврял под гумите на БМВ-то. Младежът — бе с жълта футболна фланелка и колоездачески клин — удари с длан капака на автомобила.
— Гледай къде караш бе, човек! — И показа среден пръст на Грей.
Фиона вече беше свалила стъклото на прозореца си и беше подала глава навън.
— Чупката бе, простак! Що не гледаш къде си навираш впитото педерастко клинче!
Монк поклати глава.
— Фиона май вече си спечели един ухажор.
Грей паркира колата до къщата. Имаше само още един автомобил, затова пък планински велосипеди и бегачи имаше цяла редица. Групичка измокрени младежи и девойки стояха под един навес, струпали раниците си на земята. Чу ги да говорят, след като изключи двигателя. На испански. Изглежда, бяха попаднали в младежко общежитие. Или поне сега беше такова. Направо надушваше миризмата на пачули и коноп.
Наистина ли търсеха това място?
Дори и така да беше, не му се вярваше, че ще открият нещо ценно. Но така или иначе вече бяха тук.
— Чакайте ме в колата — каза той. — Монк, остани…
Задната врата се отвори и Фиона слезе.
— Следващия път — каза Монк, докато посягаше да отвори своята врата, — гледай да избереш модел с централно заключване.
— Хайде. — Грей слезе и тръгна след Фиона.
Тя вече вървеше към къщата.
Грей я настигна при стъпалата към верандата и я хвана над лакътя.
— Движим се в група. Никой няма да се отделя.
Тя обърна лице към него, не по-малко ядосана.
— Именно. Движим се в група. Никой не се отделя. Което означава да не ме зарязвате в разни самолети и коли. — Издърпа ядно ръката си и отвори вратата.
Камбанка извести за пристигането им.
Един млад служител вдигна глава от махагоновото бюро на рецепцията встрани от входа. Жар грееше в камината и прогонваше утринния хлад. Фоайето бе с дебели греди по тавана и каменни плочи по пода. Избелели стенописи, които изглеждаха на стотици години, красяха стените. Но се забелязваха и признаци на лошо стопанисване — ронеща се мазилка, прах по лавиците, разнищени и избелели пътеки по пода. Явно къщата беше подминала разцвета си.
Служителят — румен и млад, със спортна фланелка и зелени панталони — им кимна. Беше двайсетинагодишен и приличаше на русокос колежанин от телевизионна реклама.
— Guten morgen — поздрави той Грей, който тъкмо пристъпваше към бюрото му.
Под съпровода на трескавиците Монк огледа фоайето и измърмори:
— Нищо „guten“ няма в това утро.
— А, американци — каза младежът. В тона му се появи известен хлад.
Грей се изкашля.
— Чудехме се дали това е старото имение Хирцфелд?
Очите на младежа се разшириха едва доловимо.
— Ja, aber… вече двайсетина години е общежитие Буршлос. Откакто баща ми, Йохан Хирцфелд, го получил в наследство.
Значи бяха уцелили мястото. Грей хвърли поглед на Фиона, която му вдигна вежди, сякаш го питаше: „Какво?“. Ровеше за нещо в раницата си. Грей се надяваше Монк да е бил прав и в раницата й да няма запалителни гранати.
Насочи вниманието си към служителя на рецепцията.
— Чудех се дали ще можем да разговаряме с баща ви.
— Относно? — Хладът се беше върнал, плюс известна бдителност.
Фиона избута Грей.
— Относно това. — И плесна една позната му вече книга върху бюрото. Библията на Дарвин.
О, Господи… На самолета Грей не беше изпускал книгата от очи.
Явно все пак я бе изпуснал.
— Фиона — предупредително каза той.
— Моя си е — изсумтя тя под нос.
Младежът взе книгата и я разлисти. По нищо не личеше да я е виждал някога.
— Библия? Проповядването в общежитието е забранено. — Затвори книгата и я бутна към Фиона. — А и баща ми е евреин, между другото.