— За библията — подсети го Грей. — Можете ли да ми кажете нещо повече за нея? Сбирката ви винаги ли се е пазила тук?
— Naturlich. Някои книги са били изнасяни, когато един или друг от роднините ми е заминавал по научна работа в чужбина. Но тази книга е напускала къщата само веднъж. Знам го само защото бях тук, когато я върнаха. Дядо ми я изпрати по пощата. Това доста разбуни духовете навремето.
— Защо?
— Знаех си, че ще попитате. Точно затова отпратих Райън. По-добре е да не знае.
— За какво да попитаме?
— Дядо ми Хуго е работил за нацистите. Както и леля ми Тола. Двамата бяха неразделни. По-късно научих — в семейството рядко се говореше за това, — че работели по някакъв секретен научен проект. И двамата бяха признати и уважавани биолози.
— Що за проект? — попита Монк.
— Така и никой не разбра. В края на войната и дядо, и леля Тола загинаха. Само че месец преди това пристигна пратка от дядо ми. Съдържаше част от книгите, които беше взел със себе си. Може би е знаел, че е обречен, и е искал да спаси поне книгите. Пет книги по-точно. — И почука с пръст по библията. — Тази беше една от тях. Макар че защо му е трябвала библията за научните изследвания, нямам представа.
— Може би я е взел, за да му напомня за родния дом — тихо каза Фиона.
Йохан сякаш чак сега забеляза момичето. Кимна бавно.
— Може би. Или като един вид връзка със собствения му баща. Нещо като символичен знак за одобрението му. — Възрастният мъж поклати глава. — Да работи за нацистите! Ужасно.
Грей си спомни нещо, казано от Райън.
— Чакайте. Вие сте евреи, нали?
— Да. Само че прабаба ми, майката на Хуго, е била немкиня, с дълбоки фамилни корени тук. Което е означавало връзки и с нацистката партия. Дори когато започнала програмата на Хитлер за избиване на евреите, семейството ми било пощадено. Водели ни Mischlinge, смесена кръв. Достатъчно немци, за да избегнем смъртната присъда. Но за да докажат лоялността си, дядо и леля трябвало да приемат работата, възложена им от нацистите. А по онова време нацистите набирали учени повсеместно.
— Значи са били принудени — каза Грей.
Йохан пак впери поглед към бурята навън.
— Онези времена са били сложни. Дядо ми имаше по-особени убеждения.
— Какви?
Йохан сякаш не чу въпроса. Отвори библията и я разлисти. Грей забеляза нанесените на ръка бележки, пристъпи напред и посочи няколко начертани със синьо мастило символа.
— Чудехме се какво означават.
— Чували ли сте за обществото „Туле“? — попита възрастният мъж, сякаш не беше чул въпроса му.
Грей поклати глава.
— Били германска крайно националистическа група. Дядо ми също бил член, приет, когато бил едва на двайсет и две. Семейството на майка му било свързано с учредителите. Обществото дълбоко вярвало във философията Ubermensch.
— Свръхчовеци?
— Правилно. Било наречено на името на мистичната земя Туле, останка от изгубената Атлантида, дом на някаква свръхраса.
Монк изсумтя презрително.
— Както казах — изхъхри Йохан, — дядо ми имаше някои странни убеждения. Но по онова време това се отнасяше за мнозина. Особено тук, в нашия район. Именно в тези гори древните тевтонски племена отблъснали римските легиони и начертали границата между Германия и Римската империя. Та членовете на „Туле“ вярвали, че въпросните тевтонски бойци били потомци на изгубената свръхраса.
Грей разбираше защо този мит е бил толкова популярен. Ако онези древни немски бойци са били супермени, то потомците им — съвременните германци — би трябвало да носят генетичното им наследство.
— Било е началото на арийската философия.
— Вярванията им били смесени и с голяма доза мистицизъм и окултни ритуали. Не знам много за това. Но според роднините ми дядо бил необичайно любопитен по природа. Вечно се забърквал в разни странни неща, разследвал исторически загадки. В свободното си време се занимавал с неща, които да изострят ума му. Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици. Особено главоблъсканици. После попаднал на няколко окултни истории и се заровил надълбоко да търси истината, която се криела зад тях. Това се превърнало в нещо като мания за него, обсебило го.