— О, да, и вселяващ страх. Няма опасност, пред която Черния отмъстител да се стъписа. С изключение на Джесика, разбира се. Е, съгласна ли си да останеш и да ми помогнеш?
— Добре — отстъпи Софи и въздъхна. — Но трябва да ти кажа, че според мен жената трябва да знае, че нейният съпруг е и неин любовник. Ще помогна жена ти да почне да те ревнува.
19
— Джесика — каза Елеонор, като се мъчеше да говори спокойно. — Онази жена те смята за глупачка.
— Тя прави Алекс щастлив.
— Много щастлив. На тебе все едно ли ти е, че двамата се заключват за часове в стаята й?
— В нашата стая — възрази раздразнено Джесика. — В стаята, която е на Александър и моя.
— Аха, значи не ти е чак толкова безразлично.
— Елеонор, какво ще направиш, ако някоя жена флиртува с твоя огромен руснак?
— Ще й отрежа всичко, което докопам.
Джесика бодеше с вилицата из яденето.
— Да, но графинята е всъщност толкова чаровна. Вчера се е занимавала целия следобед със Самуел.
— С което даде на Натаниел възможност да върши щуротии. Да знаеш случайно откъде му е дошла тази рибарска лодка?
— Каква рибарска лодка? — попита загрижено Джес.
Елеонор седна до масата срещу сестра си.
— Притеснена си все пак от присъствието на тази жена, нали?
— Ни най-малко. Знаеш, че Алекс и аз нямаме истински брак. Той каза, че…
— Какво каза?
— Каза, че ме обича. Но предполагам, че тогава още не си беше спомнил за любовта си към графинята.
— Джес, защо не се бориш с нея за съпруга си? Защо не отидеш при Алекс и не му кажеш, че го обичаш и ще подпалиш косата на тази жена на главата й, ако не се омете за трийсет секунди оттук?
Джесика стана от масата.
— Аз да съм влюбена в Алекс? Каква гротескна мисъл! Той знае само да мърмори, да пъшка и…
— … да ти спасява живота, да те чака цяла нощ, да се грижи за теб, да те глези и…
— … непрекъснато да ме навиква. Къде е сега графинята? Може пък да намеря друг начин да се отърва от нея.
— Когато я зърнах за последен път, седеше в градината пред кухнята. Джесика, какво си намислила?
— Ще помогна на страната си — заяви Джес и излезе навън.
Джесика нямаше никакво намерение да споделя с Елеонор или с когото и да било колко й пречи присъствието на графинята. Кога, по дяволите, се е влюбила в Александър? Доскоро вярваше, че признак за любов е лудо туптящото сърце. Свързваше любовта с онова, което изпитва към Черния отмъстител, или поне вярва, че изпитва към него. Но напоследък е много по-щастлива, когато вижда Алекс, по-щастлива, отколкото през минутите, прекарани с Черния отмъстител.
След нощта, когато я раниха, Черния отмъстител се появи на два пъти под прозореца и. Но желанието да излезе и да го последва ставаше все по-слабо. Знаеше, че може да прекара чудесна нощ в обятията му. Но нищо повече. На другия ден щеше да се чуди какво я е прихванало и да търси компанията на Алекс.
Откакто Алекс се върна в Уорбрук, прекараха заедно много часове. Тя уж не държеше много на него. Отначало той дори й досаждаше с желанието си да е все край нея, но с течение на времето присъствието му се превърна дори в необходимост за нея. А сега, когато вече истински желаеше да е с Александър, него го нямаше.
Джес не можеше да се сърди на графинята, задето се чувства привлечена от Алекс, та той умее да бъде и много чаровен. Разказваше така хубаво истории за морски приключения, че тя сякаш усещаше вятърът да брули лицето й, а когато четеше любовни истории, караше я да се изчервява.
Той възстановяваше постепенно щетите, причинени от Питмън на богатството на семейство Монтгомъри. За седмиците, откакто бяха женени, двамата отново сложиха в ред домакинството в дома. В работата бяха чудесна двойка.
Но ето че се появи тази графиня, която се радваше на всяка дума на Александър, гледаше го с възхищение и с очи, които му казваха колко е силен и чудесен. Алекс пък се държеше така, сякаш всички Тагъртови бяха изчезнали от света. Цялото му внимание беше посветено на хубавата италианка.
Джес стоеше в най-далечния край на градината и наблюдаваше графинята, седнала под едно дърво, наметната с дебел шал и с разтворена книга на коленете. Джес искаше да й каже да напусне Уорбрук и да остави съпруга й на мира. Само че не можеше. Първо — Алекс щеше да си умре от смях при толкова глупава постъпка, второ — нямаше да забрави този неин изблик на ревност. Щеше да се грее на спомена за него като на слънце, да се фука и да измисля още какви ли не унизителни за нея неща, за които мъжете имат много развинтено въображение, когато смятат, че са спечелили.
Не, трябва да измисли нещо по-добро, за да се отърве от графинята.