— Идеално — отвърнах аз. — Но не решава въпроса какво ще стане с нас впоследствие.
— Изтиквате тълпата, после констатирате смъртния случай. Това Прекратява договора, тъй че напускате Берил.
— И къде по-точно отиваме?… Как да избягаме от враговете си?… Градските кохорти ще ни преследват.
— Предай на Капитана си, че ако след установяване кончината на Синдика, получа писмена молба да посреднича при прехвърляне на наследството му, моите войници ще ви отменят в Бастиона. Вие трябва да напуснете Берил и да вдигнете лагер на Скалата на Терзанията.
Скалата на Терзанията прилича на стрела от варовик, издълбан с безбройни малки пещери, забита дълбоко в морето на един ден поход източно от Берил. На върха се издига наблюдателница. Названието идва от стенанията, които се чуват, когато вятърът завие из пещерите.
— Че това е смъртоносен капан. Онези въшльовци само ще ни обсадят и ще се хилят отдалеч, докато се изядем взаимно.
— Не е трудно да изпратя лодки и да ви измъкна.
Дрън-дрън. Алармен звънец зазвъня в черепа ми. Този негодник си играеше с нас.
— И защо, по дяволите, ще го правиш?
— Ами, Отрядът остава без работа. Мога да ви предложа договор. На север добрите войници са изключително търсени.
Дрън-дрън. Звънецът продължаваше да вдига тревога. Този тук иска да ни наеме? За какво сме му? Интуицията обаче ми подсказа, че трябва да отложа задаването на въпроси. Смених темата със зиг, когато очакват да тръгнеш на заг.
— А форвалака?
— Онази твар от гробницата? — гласът на емисаря звучеше като жената от твоите мечти, която мърка: „Ела“. — Възможно е да намеря работа и за нея.
— Ще я овладееш ли?
— Щом си изпълни задачата.
Сетих се за светкавицата, нарушила заклинанието за цялост на плочата, която беше устоявала на стихиите цяло хилядолетие. Няма начин да съм издал подозренията си, сигурен съм. Но емисарят се изкиска:
— Може би, лечителче. А може би не. Интересна загадка, нали? Сега се върнете при Капитана си. Вземете решение. Незабавно. Враговете ви са готови за действие…
И махайки с ръка ни отпрати.
— Просто занеси чантата! — изръмжа Капитана на Шекера. — След това си докарай задника тук.
Пратеникът му взе куриерската чанта и се изниза.
— Някой друг иска ли да спори? Вие, копелета, имахте шанс да се отървете от мен. Профукахте го!
Страстите се нажежаваха. След като получи уверението на легата, че ще го защити, ако Синдика пострада, Капитана направи контрапредложение. Именно този отговор Шекера трябваше да занесе на емисаря.
— Не знаеш какво правиш! — промърмори Тъпана. — Не знаеш с какво се захващаш!
— Ами осветли ме. Няма ли? Знахар, какво е положението навън?
Бях изпратен да огледам града.
— Жива чума, няма дума. Невиждана досега. Сигурно форвалака е заразоносител.
Капитана ме погледна намръщено.
— Лечителски приказки — уточних. — Заразата се разпространява отнякъде. А огнищата на чумата са точно около жертвите на звяра.
Предводителят ни изстена:
— Тъпан? Ти познаваш този звяр.
— Никога не съм чувал някой от тях да сее зараза. А и всички, които влязохме в гробницата, още сме здрави.
— Носителят няма значение! — намесих се аз. — Чума обаче има. И положението ще се влоши, ако хората не започнат да изгарят труповете.
— Не е проникнала в Бастиона — отбеляза Капитана. — Което оказва положителен ефект. Редовният гарнизон закъса откъм дезертьори.
— Много напрежение и злост се трупат в Квартала на стенанията — подхвърлих. — Хората са на ръба на нов взрив.
— Скоро ли?
— След два дни? В най-добрия случай — три.
Капитана задъвка устната си. Примката се затягаше все повече.
— Трябва да…
Един гарнизонен трибун изкрещя от другата страна на вратата:
— Пред портата се събира тълпа! Носят си и таран.
— Да вървим! — довърши Капитана.
Разпръснахме ги за броени минути, само с няколко метателни снаряди и кофи гореща вода. Те се разбягаха, като ни засипваха с обиди и проклятия.
Падна мрак. Останах на стената, загледан в далечните факли, които скитаха из града. Навалицата растеше, развиваше своя нервна система. Ако еволюираше до мозък, щеше да ни заклещи същинска революция.