Боевете придобиха определен ритъм. Бунтовниците връхлитаха напред, сред на пороя от стрели, пресичаха мостовете, криеха се зад мантелетите, изливаха се около тях, за да ударят предната ни линия. Продължаваха да прииждат, безконечен поток. Хиляди падаха, преди да достигнат врага. Мнозина, които успяваха, се сражаваха краткотрайно. После се връщаха, понякога помагаха на ранени другари, но по-често просто изчезваха от пътя на смъртта. Офицерите им не можеха да ги овладеят.
Подкрепената линия се задържа по-дълго и по-решително, отколкото предполагах. Но численото превъзходство и насъбралата се умора в крайна сметка си казаха думата. Зейнаха пробиви. Вражеските войници стигнаха подпорната стена. Покорените организираха контраатаки, повечето от които не бяха проведени в удачния момент. На места по-слабохарактерните се опитваха да избягат на горните нива. Нощната сянка разположи взводове, които изтласкваха дезертьорите обратно. Съпротивата се стегна отново.
И все пак Бунтът вече надушваше победата. Ентусиазмът им се завърна.
Далечните рампи и кули поеха напред. Напредването им бе добре премислено, по няколко метра в минута. Една кула се катурна, когато хлътна в неотъпкан участък от първия ров. Разби една рампа и уби дузина. Останалите продължиха. Гвардията пренасочи Най-тежките си оръжия и се включи с огнени топки.
Една кула пламна. После втора. Една рампа избухна в пламъци. Но останалите машини неумолимо пъплеха напред и стигнаха втория ров.
По-леките балисти също промениха прицела си, като прострелваха хилядите, които тикаха обсадните съоръжения напред. Строителите продължаваха да запълват и отъпкват най-близкия ров. И да падат под прицела на стрелците ни. Възхищавах им се. Бяха най-смелите сред враговете ни.
Бунтовната звезда изгряваше. Надмогнаха слабото начало и възвърнаха предишната си ярост. Войниците ни на първото ниво се прегрупираха в по-малки отряди. Хората, които Нощната сянка бе пръснал, за да предотвратяват бягството, сега се биеха с прекалено нагли Бунтовници, изкатерили се по подпорната стена. На едно място войниците на Бунта успяха да извадят няколко талпи и се опитаха да си пробият път.
Беше средата на следобеда. Бунтът все още разполагаше с няколко часа дневна светлина. Започнах да треперя. Едноокия, когото не бях виждал от началото на битката, отново се приближи до мен.
— Има вести от Кулата — каза. — Изгубили са шестима от Кръга тази нощ. Което означава, че може би разполагат с осмина. Надали сред тях има и един негов член от времето, когато за пръв път дойдохме на север.
— Нищо чудно, че започнаха толкова бавно.
Той огледа положението.
— Не изглежда добре, нали?
— Не особено.
— Предполагам, че заради това излиза и тя…
Обърнах се.
— Аха. На път е. Самата тя!
Студено. Студено — студено — студено. Не знам защо. Тогава чух Капитана да крещи. И Лейтенанта, и Шекера, и Брестака, и Гарвана, и не знам си още кой. Всички ни крещяха да заемем местата си в строя. Времето за помайване бе свършило. Оттеглих се в лазарета — няколко палатки отзад, за нещастие от подветрената страна на отходното място.
— Бърза проверка — казах на Едноокия. — Провери дали всичко е в ред.
Господарката пристигна на кон от рампата, която се издигаше до входа на Кулата. Яздеше животно, отгледано за това. Беше огромно и буйно, лъскав жребец, който въплъщаваше представата на художник за конско съвършенство. Тя беше облечена много изящно, в червен и златен брокат, с бели шалове, златни и сребърни бижута и няколко черни орнамента. Като богата жена, каквато може да се види по улиците на Опал. Косата й, по-тъмна от нощта, се спускаше свободно под елегантна триъгълна шапка от бяла дантела, увенчана с бели щраусови пера. Мрежичка от перли я прикрепяше. Изглеждаше най-много двайсетгодишна. Тишина обгръщаше приближаването й. Оставяше бойците ни ококорени. Никъде не видях и спомен от страх.
Спътниците на Господарката отлично подхождаха на избрания от нея образ. Средни на ръст, облечени в черно, със скрити зад черни воали лица. Яздеха черни коне с черни кожени седла. Олицетворение на популярния образ на Покорените. Единият носеше дълго черно копие, увенчано с почернена стомана, другият — голям сребърен рог. Двамата яздеха на почтително разстояние от двете страни на Господарката.
Тя почете присъствието ми със сладка усмивка, докато минаваше край мен. Очите й искряха от радост и подкана…