В крайна сметка блуждаещите факли намаляха. Експлозията нямаше да избухне тази нощ. Може би утре, ако горещината и влажността станеха непоносими. След известно време долових подраскване вдясно от мен. После пощракване. Стържене. Тихо, тихо, но не беше плод на въображението. Приближаваше се… Изпълни ме ужас. Замръзнах на място като гаргойлите, накацали над портите. Бризът се превърна в арктически вихър.
Нещо прескочи назъбената стена. Червени очи. Четири крака. Тъмно като нощ. Черен леопард. Плавните му движения напомняха вода, която се спуска по склон. Котешките възглавнички безшумно затупкаха по стълбата и във вътрешния двор, където съществото изчезна.
Маймунката в подсъзнанието ми закопня да си обираме крушите на първото високо дърво, да крещим, да замеряме с екскременти и гнили плодове. Втурнах се към най-близката врата, избрах безопасен маршрут до покоите на Капитана и се самопоканих, без да чукам.
Намерих го на походното легло — с ръце под тила, втренчен в тавана. Една-единствена догаряща свещ осветяваше стаята.
— Форвалака е в Бастиона! Видях, че прескача стената… — писуках като Гоблин.
Той изсумтя.
— Чу ли ме?!
— Чух те, Знахар. Махай се. Остави ме на мира.
— Да, сър…
Така значи, самоизяждаше се. Отстъпих към вратата…
Писъкът беше пронизителен и продължителен, и безнадежден, и секна внезапно. Долетя от покоите на Синдика. Извадих меча си, метнах се през вратата — и се блъснах в Шекера. Той падна. Надвесих се над него, втрещен като идиот от светкавичното му завръщане.
— Влизай вътре, Знахар! — заповяда Капитана. — Да те убият ли искаш?
От покоите на Синдика се разнесоха още писъци. Смъртта не подбира.
Дръпнах Шекера в стаята. Спуснахме резетата и барикадирахме вратата. Задъхан, опрях гръб на стената и затворих очи.
Имаше вероятност да си въобразявам, но според мен чух ръмжене и тупкане на лапи наблизо.
— А сега какво? — попита Шекера с обезкървено лице и треперещи ръце.
Капитанът довърши започнатото писмо. Връчи му го с думите:
— Сега обратно.
Някой заблъска по вратата.
— Какво? — изръмжа Капитана.
Дебелата врата приглуши отсрещния глас.
— Това е Едноокия — обадих се аз.
— Отвори му!
Послушах го. Четиримата магьосници и дузина други се изсипаха през вратата. В стаята стана горещо и тясно.
— Човекът леопард е в Бастиона, Капитане! — заяви Тъпана и чак забрави да подчертае вестта с барабанчето си. То сякаш клюмаше на бедрото му.
Още един писък от стаята на Синдика. В крайна сметка въображението ме беше подвело.
— То ще ни извади от строя един по един. Какво ще правим? — попита Едноокия.
Той беше сбръчкан чернокож дребосък, обикновено обзет от странно чувство за хумор. Едър е колкото Тъпана, но една година По-възрастен. Само Че на тяхната възраст това не се броеше. И двамата бяха над стоте, ако може да се вярва на Аналите. Едноокия беше ужасен. Брат му — пред истерична криза. Гоблин и Мълчаливия също потръпваха.
— Може ли да бъде убито?
— Те са почти неуязвими, Капитане.
— Може ли да бъде убито? — повтори той с остър като стомана тон. И той се страхуваше.
— Да — призна Едноокия. Явно ужасът не го втрещяваше колкото Тъпана. — Всяко създание има слаби страни. Дори и онова на Черния кораб. Но тази твар е силна, бърза и умна. Оръжията са напълно безпомощни. Магията е за предпочитане, но и тя не върши много работа…
Досега не бях чувал да споделя за ограничения й занаята си.
— Стига приказки! — сопна се Капитана. — Действаме!
Нашият командир беше непредвидим, но сега се четеше като отворена книга. Яростта и разочарованието му, натрупани от безизходната ситуация, бяха съсредоточени върху форвалака.
Братята запротестираха в хор.
— Мислите върху проблема, откакто открихте, че чудовището е избягало — заяви Капитана. — Решили сте как да постъпите, ако се наложи. Хайде.
Поредният писък.
— Хартиената кула сигурно прилича на скотобойна — промърморих. — Звярът избива всичко по пътя си.
За миг помислих, че дори Мълчаливия ще започне да протестира.
Капитанът намести въоръжението си.
— Фитил, събери хората. Затвори всички изходи от Хартиената кула. Брестак, вземи неколцина добри алебардисти и арбалетчици. Стрелите да са отровени.