— Тя още те обича — подигра ми се Едноокия.
— Точно от това се страхувам — потръпнах.
Тя яздеше през редиците на братството до Капитана. Разговаря с него половин минута. Той не издаде чувствата си, изправен срещу това древно зло. Нищо не може да го разтърси, ако нахлупи желязната командирска маска.
Брестака се появи задъхан. Не го бях виждал от дни.
— Как се справяш, друже? — попитах го.
— Тя иска теб.
От устата ми изскочи някакво „Блъб“. Много интелигентен отговор!
— Знам какво имаш предвид. Достатъчно, че и предостатъчно. Но какво да направя? Намери си кон.
— Кон? Защо? Откъде? — недоумявах.
— Просто предавам съобщение, Знахар! Не питай мен… Говори с дявола!
Млад войник с цветовете на Оплаквача се появи от задния ръб на пирамидата. Водеше няколко коня. Брестака изтича към него. След кратък словесен двубой ме повика. Колебливо се приближих към него.
— Избери си един, Знахар!
Избрах стройна кестенява кобила — очевидно спокойно животно — и се метнах на гърба й. Хубаво беше да съм отново на седлото. Доста време бях пешеходец.
— Пожелай ми късмет, Брестак! — исках гласът ми да прозвучи смело, но се чу само писклив шепот.
— Имаш го! — и, когато потеглях, добави: — Видя ли докъде те докараха глупавите ти истории, а?
— Остави ме на мира, става ли?
Когато пришпорих коня, се зачудих — за миг — доколко изкуството засяга живота. Дали наистина сам си бях виновен?
Господарката не извърна глава при пристигането ми. Махна леко. Конникът от дясната й страна се отмести и ми направи място. Схванах намека, спрях и се съсредоточих върху панорамата, вместо да зяпам нея. Усещах, че се забавлява.
Положението се беше влошило по време на отсъствието ми. Войниците на Бунта бяха завзели няколко позиции на втория насип. На първия формациите ни бяха разбити. Оплаквача бе отстъпил и хората му помагаха на онези отдолу да се качат на подпорната стена. На третото ниво войниците на Шепота опъваха лъковете си за пръв път.
Обсадните рампи почти бяха стигнали най-близкия ров. Големите кули бяха спрели. Повече от половината извън строя. Останалите още действаха, но бяха толкова далеч, че стрелците не можеха да ги поразят. Слава на небесата поне за тези дребни услуги.
Покорените на първия насип използваха уменията си, но бяха притиснати толкова силно, че почти нямаха възможност да се развихрят ефективно.
— Исках да видиш това, хроникьоре — каза Господарката.
— А? — още един блестящ изказ от мъдреца на Черния отряд.
— Това, което ще се случи. За да е записано вярно поне на едно място.
Погледнах крадешком към нея. Усмивката й беше тънка и подигравателна. Прехвърлих вниманието си към схватките. Това, което тя ми причиняваше — само застанала сред яростта на свършека на света — беше по-ужасяващо от всякаква смърт в битка. Твърде стар съм да кипя като петнайсетгодишен мераклия.
Господарката щракна с пръсти.
Ездачът от лявата й страна вдигна сребърния рог и отметна воала от лицето си, за да го поднесе към устните си. Перото! Стрелнах с поглед Господарката. Тя ми намигна.
Покорен. Перото и Пътешественика бяха Покорени, също като Шепота преди тях. Каквито сили и могъщество да бяха притежавали, сега те се намираха на разположение на Господарката… Тази мисъл направо ме задави. Последствия, следствия… Старите Покорени падат, нови заемат тяхното място…
Рогът запя — сладък звук, все едно ангел зовеше обитателите на рая. Не беше силен, но отекна навсякъде, сякаш идваше от самата небесна твърд. Боевете спряха на мига. И врагове, и свои — всички се обърнаха към пирамидата.
Господарката щракна с пръсти. Другият ездач (както предположих, Пътешественика), вдигна високо копието си и сведе острието му.
Предната подпорна стена експлодира на дузина места. Животинско тръбене изпълни тишината. Още преди да видя, че се втурват напред, вече знаех — и се разсмях.
— Слонове! — не бях виждал бойни слонове от първата ми година в Черния отряд. — Откъде взе слоновете?
Очите на Господарката сияеха. Не ми отговори. Не беше необходимо. От задморските страни. От съюзниците й в Градовете на скъпоценните камъни. Как ги беше прекарала тук незабелязано и къде ги беше крила, ах, това си остана загадка.
Животните се оказаха сериозна изненада, стоварила се върху Бунта в мига на несъмнения им триумф. Никой по тези части на света не бе виждал боен слон, камо ли да има представа как да се бие с него.
Огромните сиви дебелокожи връхлетяха върху Бунтовниците. Водачите им се забавляваха, като насочваха зверовете си насам-натам, стъпкваха стотици и напълно разбиваха бойния дух на врага. Войниците наведоха мантелетите. Слоновете препуснаха през мостовете и се втурнаха към обсадните кули, като ги събаряха една по една.
Зверовете бяха двадесет и четири, по два за всяко укритие, бяха бронирани — както и водачите им — въпреки че от време на време случайни стрели и копия намираха процеп да се забият. Върховете им или оставаха в кожата на слона, или го убождаха достатъчно силно, за да го ядосат още повече. Загубилите водачите си губеха интерес и към битката. Ранените животни побесняваха. Нанасяха повече щети и от онези, които още бяха под контрол.
Господарката отново махна с ръка, Пътешественика пак даде знак. Войниците отдолу спуснаха рампите, които бяхме използвали за сваляне на боеприпаси прибиране на ранените. Бойците ни напуснаха третия насип — с изключение на Гвардията — и тръгнаха надолу, строиха се и се стовариха в клин сред хаоса. Численото превъзходство на врага превръщаше действията им в пълна лудост. Но като се има предвид бясното люлеене на везните на късмета, бойният дух бе много по-важен.
Шепота предвождаше лявото крило, Ловеца беше в средата, а дебелият стар лорд Джалена командваше дясното. Забиха барабани. Нашите се понесоха напред, забавени само от проблема с изколването на хилядите паникьосани противници. Бунтовниците не смееха да побегнат, но се бояха и да хукнат към побеснелите слонове, застанали между тях и лагера им. Почти не се защитаваха.
Разчистихме пространството до първия ров. Хищника, Оплаквана и Безликия събраха оцелелите от армиите си в редица, ругаеха и заплашваха, за да ги, насъскат напред да подпалят всички вражески строежи.
Нападателите стигнаха втория ров, завъртяха се и се понесоха около изоставените кули и рампи, подминаха ги, следвайки кървавата диря на слоновете. Около машините след пристигането на хората от първия насип пламнаха пожари. Атакуващите напредваха към първия ров, цялото бойно поле бе покрито с вражески трупове. Толкова много мъртъвци не бях виждал през живота си.
Кръгът, или каквото беше останало от него, най-сетне се опомни достатъчно, за да изпробва сили срещу зверовете. Успяха да спечелят няколко победи, преди Покорените да ги неутрализират. После изходът на битката зависеше от войниците на бойното поле.
Както винаги, Бунтът ни превъзхождаше числено. Един по един слоновете падаха. Врагът се трупаше пред линията на атаката. Ние не разполагахме с резерви. Свежи войници се стичаха от лагера на Бунта — без ентусиазъм, но с достатъчно сила да унищожат напредъка ни. Отстъплението беше наложително.
Господарката чрез Пътешественика заповяда прекратяване на атаката.
— Много добре — промърморих. — Наистина великолепно!
Хората ни се връщаха на позициите си, изтощени до смърт.
Скоро щеше да се здрачи. Бяхме издържали още един ден. Допълних:
— А сега какво? Тези глупаци няма да спрат, докато кометата е в небето. А ние пуснахме последната си стрела.
— Опиши го, както го видя, хроникьоре! — усмихна се Господарката и се оттегли заедно със спътниците си.
— А какво да правя с този кон? — измрънках.