— Вземи ги. Носи ги винаги със себе си — заповяда ми тя.
— Ще се наложи ли да ги използвам?
— Вероятно. По един или друг начин, утре този въпрос ще се реши. Бунтът беше смазан, но разполага с резерви в човешка сила. Моята стратегия може да не успее. Ако аз се проваля, съпругът ми ще спечели. Не Бунтът, нито Бялата роза, а Властителя, тази чудовищна твар, която се върти неспокойно в гроба…
Избягнах погледа й, огледах оръжието и се зачудих какво ли трябва да кажа, за да не чуя какво да сторя с тези смъртоносни инструменти и дали бих могъл да го сторя, когато му дойде времето.
— Ще разбереш, когато мигът настъпи — прочете мислите ми тя. — И ще постъпиш както сметнеш за правилно.
Сега я погледнах, намръщих се, искаше ми се… Знаех каква е тя и пак изгарях от копнеж. Може би идиотските ми братя бяха прави.
Тя се усмихна, протегна твърде съвършената си ръка и стисна пръстите ми…
Изгубих сметка на времето. Така мисля. Не си спомням нищо от това, което се случи. Съзнанието ми се изплъзна за миг, а когато се възвърна, тя все още стискаше ръката ми.
— Време е да си вървиш, войнико! Почини си добре — усмихна се.
Изправих се като зомби и се затътрих към вратата. Имах смътното чувство, че съм пропуснал нещо. Не погледнах назад. Не можех.
Излязох от Кулата в нощта и незабавно открих, че пак ми се губи време. Звездите се бяха плъзнали по небосклона. Кометата залязваше. Да почивам добре? Та часовете за отдих почти бяха отминали.
Беше спокойно, студено, пееха щурци. Щурци! Кой да повярва? Погледнах дадените ми оръжия. Кога бях опънал лъка? Защо бях положил стрела на тетивата? Не си спомнях да съм ги взимал от масата… В продължение на един страховит миг се опасявах, че полудявам. Песента на щурците ме върна в реалността.
Вдигнах глава към пирамидата. Някой стоеше на върха и ме гледаше. Махнах с ръка. Отсрещният ми отвърна. Брестака, ако съдим по движенията. Добрият стар Брестак!
Няколко часа ни деляха от изгрева. Можех да дремна, ако не се туткам много.
На четвърт път нагоре по рампата усетих нещо странно. На половината осъзнах усещането. Амулетът на Едноокия! Китката ми пламтеше… Покорен! Опасност!
Облак мрак се стрелна от нощта, сякаш изникна от неравностите по стената на пирамидата. Разпростря се като платно на кораб и се понесе към мен. Отвърнах по единствения възможен начин. Със стрела.
Стрелата ми разкъса платнището от мрак. Обгърна ме протяжен писък, изпълнен по-скоро с изненада, а не с гняв, по-скоро с отчаяние, а не с агония. Мракът се сви. Човекоподобна фигура се търколи по склона. Проследих падането й, но изобщо не се сетих да пусна втора стрела, макар че я бях сложил на тетивата. Слисан, продължих изкачването.
— Какво стана? — попита ме Брестака, когато стигнах до върха.
— Не знам — признах си. — Честно, нямам и най-смътна представа какво, по дяволите, става тази нощ.
Той ме огледа внимателно.
— Изглеждаш доста зле. Почини си малко!
— Имам нужда — съгласих се. — Съобщи на Капитана. Тя каза, че утре е великият ден. Ще спечелим или ще загубим…
Като че ли новината щеше да му е от полза. Но ми се стори, че е важно да го знае.
— Аха. Направиха ли ти нещо? — попита той.
— Не знам. Не мисля.
Брестака искаше да поговорим още, въпреки съвета си за почивка. Внимателно го отстраних от пътя си, влязох в една от болничните палатки и се свих в ъгъла като ранено животно, сгушено в бърлогата си. По някакъв начин бях докоснат, но не можех да го изразя с думи. Щеше да отнеме време, докато се възстановя. Вероятно повече, отколкото имах на разположение.
Пратиха Гоблин да ме събуди. Бях в обичайното си очарователно сутрешно настроение. Заплашвах с кръвна мъст всеки, достатъчно тъп да смути сънищата ми. Не че те не заслужаваха да бъдат прекъснати. Бяха отвратителни. Вършех неописуеми неща с няколко момичета — на не повече от дванайсет години — и ги карах да се наслаждават на извращенията. Беше гнусно — сенки, които кръжат в съзнанието ти.
Не ми се ставаше въпреки потресаващите видения. Под завивката бе приятно и топло.