— Мили Боже! — промърморих, загледан в обърнатия килим. Пътниците му се изсипаха от височина сто и петдесет метра. — Мили Боже!
После Оплаквача умря или изгуби съзнание. И самият килим започна да пада.
Преместих поглед към Господарката, която също следеше събитието. Изражението й не трепна дори за миг. Меко, с глас, който само аз чух, тя изрече:
— Налага се да използваш лъка!
Изтръпнах. И за миг през съзнанието ми прелетяха образи — стотици от тях, прекалено бързо, за да ги различа. Май опънах лъка…
Тя беше ядосана. Кипеше от толкова силен гняв, че се разтреперих само от близостта си до нея. Макар да знаех, че яростта й не е насочена към мен. Не беше трудно да се определи причината. Падането на Оплаквача не бе резултат от вражески действия. Имаше само един Покорен, който носеше отговорност за това: Ловеца на души. Доскорошният ни господар. Онзи, който ни използваше толкова често за плановете си.
Господарката промърмори нещо. Не съм сигурен, че чух правилно, прозвуча ми като:
— Дадох й последна възможност!
— Не сме участвали в това! — прошепнах.
— Ела!
Тя пришпори коня си с колене. Животното прескочи през ръба. Хвърлих отчаян поглед към Капитана и я последвах.
Господарката се спусна по склона бързо, както и Перото преди нея. Кобилата ми явно умираше от желание да се изравни с жребеца й.
Понесохме се към гъмжило пищящи войници. От средата му бликаше фонтан лимонена мъгла и се разнасяше по вятъра, като поразяваше всички по пътя си. Господарката не трепна.
Ловеца на души бягаше. Приятели или врагове, всички бързаха да се отдръпнат. Смъртта го обкръжаваше. Той връхлетя върху Пътешественика, подскочи, събори го от седлото, яхна коня му и скочи на второто ниво. Понесе се през враговете, слезе в равнината и препусна с все сили.
Господарката мина по проправената от него пътека. Тъмната й коса се вееше. Яздех близо до нея, напълно озадачен, но неспособен да променя действията си. Стигнахме равнината на триста стъпки зад Ловеца на души. Господарката пришпори жребеца си. Кобилата ми препусна край него. Бях сигурен, че едното или и двете животни ще се препънат в изоставени машини или трупове. Само че те — а и конят на Ловеца — стъпваха толкова сигурно, като че ли се движеха по равен път.
Ловеца препускаше право към вражеския лагер. Прекоси го. Последвахме го. В откритата равнина отвъд започнахме да го догонваме. И трите коня бяха неуморими като машини. Километри оставаха зад гърба ни. С всеки спечелвахме по петдесетина метра. Стиснах лъка и продължих да се нося като в кошмар. Никога не съм бил религиозен, но този път се изкушавах да се помоля.
Тя беше неумолима като смъртта, моята Господарка. Съжалих Ловеца на души, когато тя го хвана.
Ловеца на души галопираше по път, който криволичеше из една от долините на запад от Чара. Бяхме близо до върха на хълма, където почивахме и видяхме лимонената мъгла. Спомних си, покрай какво преминахме там, край Кулата, фонтан от същата гадост — и тя не ни докосна.
Какво се беше случило? Дали беше задействан някакъв план, който оставяше хората ни на милостта на Бунта? Към края стана ясно, че стратегията на Господарката е максимално унищожение. Искаше и от двете страни да оцелеят възможно най-малко хора. Разчистваше къщата. От Покорените й беше останал само един враг. Ловеца на души. Ловеца, който се бе отнесъл почти добре към мен. Който бе спасил живота ми поне веднъж, при Стълбата на плача, когато Приносителя на бури щеше да убие мен и Гарвана. Ловеца, който беше единственият Покорен, говорил с мен като с човек, споделил нещичко за старите дни и отвърнал на неутолимото ми любопитство…
За какъв дявол се носех в това адско препускане с Господарката, на лов за твар, която можеше да ме премаже, без да мигне?
Ловеца се скри зад склона на хълма. След секунди, когато и ние взехме завоя, беше изчезнал. Господарката забави за миг галопа си. Бавно завъртя глава. После дръпна юздите и се обърна към дърветата покрай пътя. Спря, когато стигна първите растения. Кобилата ми се закова до нея.
Господарката скочи от жребеца си. Последвах я, без да се замисля. Когато стъпих на краката си, нейният кон вече агонизираше, а моят беше мъртъв — все още изправен, но съвсем вкочанен. На шиите и на двамата имаше изгорени участъци с размера на юмрук.