— Счупен е — заяви тя. — Няма значение. Ще почака!
Дишането й беше плитко и учестено. За момент си помислих, че е от болката. После видях, че се взира в главата. Започна да се кикоти.
И аз се вторачих в онова лице, тъй подобно на нейното, после пак я погледнах. Тя отпусна ръка на рамото ми, като ми позволи да поема част от тежестта й. Изправих се внимателно, прегърнах я през кръста.
— Никога не съм харесвала тази кучка — каза Господарката. — Още когато бяхме деца…
Погледна ме изпитателно и стисна устни. Жизнеността се оттече от лицето й. За сетен път се превърна в ледената кралица. Дори ако някога в сърцето ми е пламтяла странна искрица любов, както ме обвиняваха братята ми, в този миг тя проблесна за последен път. Недвусмислено осъзнах какво се мъчи да разруши Бунтът — истинските Бели рози от движението, не марионетките на чудовището, което беше създало тази жена и сега искаше да я унищожи, за да възкреси собствения си ужасен терор над белия свят. В този миг с радост бих търколил главата й до тази на нейната сестра.
За втори път, ако можеше да се вярва на Ловеца. Втора сестра. Това не заслужаваше преданост.
Съществуват граници за късмета на всеки, за властта на всеки, за времето, което се осмеляваш да устоиш. Нямах смелост да последвам импулса си. Може би по-късно. Капитана беше направил грешка, като прие службата при Ловеца на души. Дали уникалното ми положение беше достатъчно да го убедя да разтрогне договора с основанието, че Ловеца е мъртъв?
Съмнявах се. Битката щеше да бъде тежка, меко казано. Особено ако — както подозирах — той беше допринесъл за смъртта на Синдика в Берил. Съществуването на Черния отряд не изглеждаше заплашено, при условие че преживеем битката. Той нямаше да помисли за друго предателство. За него в моралния сблъсък се криеше по-голямото зло.
Дали изобщо все още имаше братство? Битката за Чар не бе свършила, само защото нас с Господарката ни нямаше. Кой знае какво се беше случило, докато преследвахме вероотстъпника Покорен?
Погледнах слънцето и с изумление установих, че е минал само час. Господарката също си спомни за Чар.
— На килима, лечителю! — каза тя. — Да се връщаме!
Помогнах й да се добере на куц крак до останките на килима на Ловеца. Беше доста съсипан, то тя прецени, че ще свърши работа. Настаних я, прибрах лъка, който ми беше дала и седнах пред нея. Тя прошепна нещо. Килимът се издигна с плющене. Не беше много стабилен.
Седях със затворени очи и се двоумях, докато тя кръжеше над лобното мястото на Ловеца. Не можех да определя точно чувствата си. Не вярвах в злото като действена сила. Смятах, че е въпрос на гледна точка, но видях предостатъчно, за да подложа на съмнение философията си. Ако Господарката не беше прероденото зло, то се сливаше толкова с него, че разлика не съществуваше.
Бавно се понесохме към Кулата. Когато отворих очи, големият тъмен блок, килнат на хоризонта, постепенно нарастваше. Не ми се връщаше там.
Преминахме над каменистите земи западно от Чар, на стотина стъпки височина. Едва напредвахме. Господарката трябваше да се концентрира изцяло, за да удържи килима във въздуха. Бях ужасен, че чудесията ще падне всеки миг, или ще сдаде багажа точно над бунтовническата армия. Наведох се напред, огледах каменния хаос и се опитах да намеря подходящо за катастрофата място.
Точно така видях момичето.
Бяхме изминали три четвърти от пътя. Мярнах някакво движение и хлъцнах тихичко. Глезанка погледна към нас, засенчвайки очите си. От сенките се подаде ръка и я издърпа назад.
Погледнах Господарката. Не беше забелязала нищо. Беше твърде съсредоточена да управлява килима.
Какво точно ставаше? Дали Бунтът бе изтласкал Черния отряд в камъните? Защо тогава не видях никой друг?
Господарката постепенно и мъчително набираше височина. Пред мен се разгънаха земите на подхода.
Земя на кошмарите. Застилаха я десетки хиляди мъртви Бунтовници. Повечето бяха паднали в строя. И от двете страни насипите бяха осеяни с мъртъвци. На върха на пирамидата се вееше знамето на Бялата роза. Пилонът му беше килнат. Не забелязах никакво движение мълчание се стелеше над земята. Само шепотът на студения вятър го нарушаваше.
Господарката за миг изгуби контрол. Пропаднахме. Успя да спре килима на няколко метра от срещата ни със смъртта.
Нищо не помръдваше, освен развяваното от вятъра знаме. Бойното поле изглеждаше като нарисувано от обезумял художник. Горният пласт Бунтовници лежаха в пози, които говореха, че са погинали в кошмарни мъки. Бяха неизброими.