Стигнах приземното ниво чак след здрачаване. Бях уморен. Исках малко покой и тишина, и може би пост в гарнизона на малко градче… Мозъкът ми не действаше. Имах работа за вършене, спорове за водене, битка с Капитана. Той нямаше да допусне провала на още един договор. Има физически мъртъвци и морални мъртъвци. Събратята ми бяха след последните. Не можеха да ме разберат. Брестака, Гарвана, Шекера, Едноокия, Гоблин — те щяха да ме гледат, сякаш им говоря на чужд език. И как да ги обвинявам? Те бяха моите братя, приятели, моето семейство, и действаха според етиката на тяхната гледна точка. Тази задача лежеше на мой гръб. Трябваше да ги убедя, че имаме по-широкообхватни задължения.
Влачех се през локви съсирена кръв, прескачах трупове, събирах конете, които бях пуснал от конюшните на Господарката. За мен е загадка защо взех няколко, като изключим смътното усещане, че може да ми бъдат от полза. Яхнах животното на Перото, защото никак не ми се вървеше пеша.
Спрях да погледам кометата. Изглеждаше изстинала.
— Не този път, а? — попитах я. — Не мога да ти кажа, че съм ужасно разочарован!
Слаб кикот. Как да бъда? Ако това беше часът на Бунта, както те вярваха, щях да съм мъртъв.
Спрях още два пъти, преди да стигна лагера. Първия път чух тихи проклятия, докато се спусках по останките на долната подпорна стена. Тръгнах се към източника на звука и открих Едноокия, седнал до разпнатата форвалака. Говореше спокойно, на език, който не разбрах. Беше толкова напрегнат, че не чу приближаването ми. Нито чу отдалечаването ми след минута. Бях отвратен до дън душа.
Едноокия се разплащаше за смъртта на брат си Тъпана, Доколкото го познавах, нямаше да спре дни наред.
За втори път спрях на мястото, откъдето мнимата Бяла роза бе наблюдавала битката. Тя още беше там. Загинала на съвсем ранна възраст. Приятелите й магьосници бяха направили смъртта й по-тежка с опити да я спасят от заразата на Оплаквача.
— Толкова и по този въпрос — промълвих.
Погледнах назад към Кулата и към кометата. Тя беше спечелила…
Или не? Какво постигна Господарката в действителност? Унищожението на Бунта? Но той бе станал инструмент на съпруга й, още по-страховитото зло. Именно Властителя беше разбит тук, макар че само те двамата — и аз — знаехме. Но бяха пръснати семената на още по-голямо бедствие. Нещо повече, идеалите на Бунта бяха преминали през пречистващ и каляваш огън. След едно поколение…
Не съм религиозен. Не мога да се моля на богове, които не дават и пукната пара за безсмислените дела на човечеството. Искам да кажа, от логична гледна точка, същества от този вид просто не биха дали. Но може би съществува сила на по-великото добро, създадена от обединението на собствените ни неосъзнати умове, която е станала независима власт, по-могъща от съставните си части. Може би, като плод на разума, не е свързана с времето. Може би е в състояние да наднича навсякъде и по всяко време, и да мести пешките така, че в крайна сметка днешната победа да стане първото стъпало към утрешния разгром.
А може би умората си играеше със съзнанието ми. За няколко секунди повярвах, че съм видял пейзаж от бъдещето. Видях триумфа на Господарката да се обръща като змия и да довежда до унищожението й при следващото преминаване на кометата. Видях истинската Бяла роза, понесла знамето си към Кулата. Видях и фаворитите й тъй ясно, сякаш самият аз съм там…
Олюлях се на гърба на коня на Перото, стъписан и ужасен. Ако видението беше истинско, аз щях да присъствам. Ако видението беше истинско, познавах Бялата роза. Живях редом с нея вече година. Беше ми приятелка. И я бях изключил от сметката заради недъга й…
Пришпорих конете към лагера. Когато часовият ме повика, бях възвърнал цинизма си достатъчно, за да отхвърля видението. Просто доста ми се беше струпало този ден. Хора като мен не стават пророци. Особено ако са от погрешната страна.
Брестака беше първото познато лице, което видях.
— Боже, изглеждаш ужасно! — възкликна той. — Ранен ли си?
Събрах сили колкото да поклатя глава. Той ме свали от коня и ме положи някъде. Това беше последното, което си спомням от последвалите часове. Като изключим факта, че сънищата ми бяха накъсани и свързани с бъдещето като предишното видение. Изобщо не ми харесаха. Но не успях да им избягам.