— Само не мърдайте! — нареди Тъпана. — И пазете тишина! Ще опитаме да го обездвижим.
Четиримата мага събраха глави. След малко ни махнаха да продължим нагоре.
Скупчихме се плътно на площадката — човешки таралеж зад стоманени игли. Магьосниците подсилиха заклинанието си. От сенките пред нас се разнесе гневен рев. Въздухът помръдна. Издрънчаха арбалети. Още един рев, почти подигравателен. Магьосниците отново сведоха глави един към друг. Лейтенанта разполагаше хората си по стълбището, откъдето форвалака трябваше да мине, за да избяга.
Напредвахме в мрака, напрежението растеше. Труповете и локвите кръв превръщаха всяка крачка в изпитание. Хората припряно запечатваха вратите. Бавно прекосихме цяло крило с кабинети. Двукратно арбалетчиците пускаха стрели по някакво движение. Форвалака наддаде вой на по-малко от двайсет крачки пред нас. Тъпана въздъхна прозвуча като стенание.
— Хванахме я — каза, имайки предвид, че заклинанието я е достигнало.
Двайсет крачки. Точно до нас. Не виждах нищо… Нещо мръдна. Свистене на стрели. Човешки вик…
— Проклятие! — изруга Капитана. — Горе има оцелели!
Над алебардите прелетя нещо черно като сърцето на нощта и светкавично като сърдечен удар. Успях да си помисля само бързо преди то да се приземи сред нас. Хората се разбягаха, крещяха, блъскаха се. Чудовището ревеше и ръмжеше, размахваше нокти и щракаше с челюсти по-бързо, отколкото човешкото око можеше да го проследи. Стори ми се, че веднъж рязнах хълбока на мрака, преди ответният удар да ме отхвърли на десетина крачки.
Криво-ляво се изправих, опрял гръб на една колона. Бях сигурен, че ще умра сигурен, че съществото ще ни изтреби до крак. Чисто безумие — да си въобразяваме, че ще се справим с него. Бяха минали само няколко секунди. Половин дузина от нас бяха мъртви. Мнозина — ранени. Не ми се струваше, че форвалака забавя движенията си, не ми приличаше на ранена. Нито оръжията, нито заклинанията можеха да я спрат.
Магьосниците ни плътно се притиснаха един към друг и трескаво се мъчеха да сътворят друго заклинание. Капитана стоеше в средата на втора групичка. Другите се разпръснаха. Чудовището се понесе наоколо, като подбираше жертвите си.
Сива мълния прелетя през помещението, за секунда просветна безмилостен блясък и възстанови кланицата пред очите ми форвалака изпищя, този път от истинска болка. Точка за магьосниците.
Чудовището се засили към мен. Панически замахнах, когато профуча наблизо. Пропуснах. Звярът се извъртя, метна се във въздуха и се стовари върху магьосниците. Те го пресрещнаха с още едно огнено заклинание, форвалака наддаде вой. Изпищя човек. Звярът се загърчи на пода като агонизираща змия. Хората започнаха да го ръгат с пики и мечове. Тя скочи на крака и се втурна към изхода, който пазехме отворен за себе си.
— Идва! — викна Капитана на Лейтенанта.
Краката ми поддадоха под вълна от чисто облекчение. Чудовището си тръгна… Преди задникът ми да тупне на пода, Едноокия ме дръпна припряно.
— Хайде, Знахар! То рани Тъпана. Трябва да помогнеш!
Закуцах нататък — внезапно ме прониза болка. На единия ми крак имаше плитка драскотина.
— По-добре я почисти хубавичко — дадох си мъдър съвет — Тия нокти сигурно са мръсни.
Тъпана представляваше вързоп човешки останки. Гърлото му бе разкъсано, коремът му — разпорен. Ръцете и гърдите му бяха издрани до кост. Вярвате или не, още беше жив, но не можех да сторя нищо. Никой доктор не беше в състояние да му окаже помощ. Дори майстор магьосник, специализирал лечителство, не би успял да сглоби наново чернокожото джудже. Но Едноокия настояваше да опитам, тъй че опитвах, докато Капитана не ме извлече оттам — да помагам на тези, които още не са почукали на портите на смъртта. Когато тръгнах, Едноокия му се разкрещя.
— Я дайте насам светлина! — наредих.
В същото време Капитана събра невредимите от нашите и им заръча да отбраняват откритото преддверие.
Щом стана достатъчно светло, видях опустошението в истинския му размер. Бяхме оредели. Нещо повече, дузина братя, които са били на дежурство, също лежаха пръснати из помещението. С тях бяха паднали и мнозина от секретарите и съветниците на Синдика.
— Някой да е виждал Синдика? — поинтересува се Капитана. — Тук някъде трябва да е!
Той, Фитила и Брестака започнаха претърсване. Нямах особена възможност да следя хода му. Шиех и кърпех като луд, като мобилизирах всеки, който можеше да ми помогне. Раните от ноктите на форвалака бяха дълбоки и изискваха внимание и прецизност.