Събрахме багажа си и започнахме да се сбогуваме с лагерните последователи, примъкнали се от града. Животните и екипировката ни щяха да ги наградят за вярата и приятелството им. Прекарах тъжен, нежен час с жена, за която означавах повече, отколкото съм подозирал. Не проляхме сълзи и не си изрекохме лъжи. Оставих и спомени и част от моята патетична съдба. Тя ме остави с буца в гърлото и чувство за загуба, което не бе съвсем илюзорно.
— Стига, Знахар — промърморих, докато се мъкнех надолу към брега. — Не ти е за пръв път! Ще я забравиш, преди да стигнеш Опал!
Половин дузина лодки се струпаха на пристана. Щом някоя се напълнеше, северните моряци я тласваха в прибоя. Гребците я подкарваха по вълните и за секунди очертанията й се стопяваха в мъглата. Празна лодка я заместваше веднага. Всяка втора товареше снаряжение и вещи.
Един моряк, който говореше местния език, сподели с мен, че на черния кораб има предостатъчно място за всички. Легатът беше оставил войниците си в Берил — охрана за новия Синдик, марионетка от Червения клан и далечен роднина на предишния ни господар.
— Дано имат по-Малко проблеми от нас — казах и се оттеглих да поумувам насаме.
Легатът сменяше своите хората с нашите. Подозирах, че ще ни използва, че сме тръгнали, към нещо по-мрачно, отколкото можем да си въобразим.
Няколко пъти по време на товаренето чух далечен вой. Отначало реших, че това е песента на Скалата. Но въздухът не помръдваше. Поредното му долитане разпръсна всякакви съмнения. Настръхнах целия.
Ние с Интенданта, Капитана, Лейтенанта и тримата магьосници изчакахме последната лодка.
— Няма да дойда — обяви Едноокия, когато боцманът ни покани на борда й.
— Я скачай вътре — каза му меко Капитана.
Такъв му е тонът, когато стане опасен.
— Напускам. Смятам да поема на юг. Отдавна отсъствам, сигурно са ме забравили…
Капитана ни посочи с пръст и махна с палец към кораба. Едноокия смогна да извика:
— Ще ви превърна в щрауси…
Мълчаливия запуши устата му с длан и не му позволи да довърши. Завлякохме го до лодката. Дърпаше се като змия върху жарава.
— Оставаш със семейството — меко го увери Капитана.
— На три — изписка Гоблин весело и преброи набързо.
Малкият чернокож човечец прелетя над борда, гърчейки се във въздуха. Приведе се с проклятия над планшира и ни обля със слюнки. Развеселихме се, като видяхме, че показва някакви чувства. Гоблин го прикова към една седалка.
Моряците отблъснаха лодката. В мига, когато греблата се забиха във водата, Едноокия се примири. Изглеждаше като човек, поведен към бесилото.
Постепенно галерата се очерта пред нас — зловещ, загадъчен силует, малко По-тъмен от околния мрак. Много преди да се доверя на зрението си, чувах приглушени от мъглата мъжки гласове, пукот на мачти, плясък на гребла. Нашата лодка опря нос в основата на спуснатия трап. Воят отекна отново.
Едноокия опита да се хвърли през борда. Удържахме го. Капитана заби ботуш в задника му.
— Даде ти се възможност да ни убедиш да не тръгваме, не успя. Тъй че го приеми като мъж!
Едноокия изкачи трапа след Лейтенанта, влачеше се като човек без грам надежда. Човек, който е оставил мъртвия си брат, а сега е принуден да се яви пред убиеца му, върху когото не е по силите му да стовари отмъщението си.
Открихме Братството сред купища снаряжение на горната палуба. Сержантите си пробиха път през бъркотията към нас.
Легатът се появи. Ококорих се. За пръв път го виждах изправен. Беше нисък. За миг се почудих дали изобщо е мъж. Гласовете му често подсказваха друго.
Той ни огледа с настоятелност, която подсказваше, че чете вдън душите ни. Един от офицерите му помоли Капитана да подреди хората колкото може по-сбито на претъпканата палуба. Екипажът на кораба бе настанен на централните плоски надстройки над отворената шахта, която минаваше от носа почти до кърмата, и от нивото на кърмата чак до най-долния ред гребци, които се пробуждаха с мърморене, дрънчене и тракане.
Легатът ни огледа. Спираше пред всеки войник и закопчаваше над сърцето му брошка със знак като този на корабното платно. Напредваше бавно. Преди да свърши, вече плавахме в открито море.
С приближаването на емисаря, Едноокия се разтреперваше все по-силно. Почти припадна, когато легатът му сложи брошката. Озадачих се. Каква беше причината за такъв ужас?