— Не искам да звуча истерично — Едноокия изръмжа, — но защо не си оберем крушите оттук?
— Чудесно хрумване! — съгласи се Брестака и мигновено си плю на петите.
— Мърдай! — изсъска Капитана и повлече Гарвана за ръката. Аз ги последвах.
— Ще си уредя въпроса до изгрев-слънце — осведоми ни новобранецът.
Капитана хвърли поглед през рамо и изрече само:
— Аха.
И аз бях на същото мнение. Но се наложи да напуснем Опал без него.
През нощта Капитана получи няколко много неприятни съобщения. Единственият му коментар беше:
— Онези тримата сигурно са били от вътрешния кръг.
— Носеха знака на Хромия — уточних. — Между другото, какво знаеш за Гарвана? Кой е той?
— Човек, който има разногласия с Хромия, Скроили му номер и го оставили на гарваните.
— За жената не ти е споменавал, нали?
Капитана сви рамене. Приех жеста като потвърждение.
— Обзалагам се, че му е съпруга. Сигурно го е предала…
Подобни неща често се срещат тук. Заговори, убийства, опити за преврат. Всички прелести на упадъка. Господарката не обезкуражава никого. Може би интригите я забавляват.
Пътят на север ни приближаваше все повече към лоното на империята. Всеки ден ни отвеждаше във все по-нерадостни краища. Населението ставаше все по-мрачно, тъжно и враждебно. Дори сезонът не предразполагаше към веселба.
Дойде и денят, когато трябваше да преминем самото сърце на империята — Кулата в Чара, построена от Господарката след възкресението й. Съпровождаха ни кавалеристи с безизразни лица. Не приближихме на повече от пет километра. Дори от такова разстояние силуетът на Кулата закриваше хоризонта. Тя представлява масивен куб от тъмен камък, висок поне сто и петдесет метра.
През цялото време не откъснах очи от нея. Как ли изглежда господарката ни? Дали някога ще я срещна? Глождеше ме безумно любопитство, тази нощ написах есе, в което се опитвах да си я представя. Писанието ми прерасна в романтична измислица.
Следващия следобед, срещнахме белолик ездач, който препускаше на юг, търсейки нашето братство. Брошката му твърдеше, че е последовател на Хромия. Съпровождащата ни кавалерия го заведе при Лейтенанта.
— Вие, хора, си прекарвате чудесно, нали? Проклятие! Нужни сте в Защитника! Какво се мотаете?
Лейтенанта бе кротък човек, свикнал да го уважават заради ранга му. Беше толкова шашнат, че не обели и дума. Куриерът стана още по-нагъл. Тогава Лейтенанта се осведоми:
— Какъв чин имаш?
— Капрал куриер на Хромия. Друже, по-добре си налягай парцалите! Той не понася боклуци.
Лейтенанта отговаря за поддържането на дисциплината в Отряда. Това е бреме, което сваля от плещите на Капитана. Разумен човек, точно какъвто е нужен.
— Сержант! — ревна на Брестака — Ела тук…
Беше ядосан. Обикновено само Капитана нарича Брестака „сержант“.
Впрочем, двамата яздеха редом в този момент. Повиканият пришпори коня край колоната. Предводителят ни също се приближи.
— Сър? — отзова се Брестака.
Лейтенанта спря Отряда и нареди:
— Я налей малко уважение в този селянин!
— Да, сър! Мускус. Обущар. Дайте една ръка.
— Двайсет удара ще го оправят — додаде Лейтенанта.
— Двайсет ще са, сър.
— Какво, по дяволите, си въобразявате? Никое смрадливо наемно копеле няма да… — запени се куриерът.
— Лейтенант, май че този си проси още десет удара — отбеляза Капитана.
— Да, сър. Брестак!
— Тридесет ще са, сър.
И замахна. Куриерът излетя от седлото. Мускуса и Обущаря го вдигнаха и го засилиха към оградния плет, направо го метнаха върху него. Обущаря вдигна полите на ризата му.
Брестака нанесе ударите с бича за езда на Лейтенанта. Не влагаше душа и сърце в побоя. Наказанието не беше наложено като отмъщение — просто съобщение за онези, които мислят, че Черният отряд е долнопробна сбирщина.
Когато приключи, беше мой ред да притичам с чантата си.
— Хайде, отпусни се, друже. Аз съм лечител. Ще промия гърба ти и ще те превържа — потупах го по бузата. — Понесе го доста добре за северняк!
След като свърших, Брестака му подаде нова риза. Дарих го с няколко непоискани съвета за лечението, после добавих:
— Докладвай на Капитана, все едно нищо не се е случило — и посочих предводителя ни… — Я виж ти…