Зачудих се как Тръпката ще понесе новината. Той харесваше Жилото. Глезанка щеше да бъде сломена. Убитият й беше дядо.
— Всъщност се стремяха само към Гарвана — уточни Селяндура. — Затова е накълцан така.
— Жилото се хвърли на пътя им… — допълни Шекера и махна с ръка. — Другите пострадаха, защото не стояхме със скръстени ръце.
Брестака зададе въпроса, който озадачаваше и мен:
— Че защо Бунтовниците ще припират да докопат Гарвана? Мек Дебелчо се мотаеше наоколо, с надежда да се заема с порезната рана на лявата му ръка.
— Не бяха Бунтовници, Брестак — отбеляза той. — Беше онзи гнусен капитан от селото, дето прибрахме Жилото и Глезанка.
Изругах.
— Ти си гледай иглата, Знахар — отбеляза Брестака. — Сигурен ли си, Мек Дебелчо?
— Повече от сигурен. Питай Веселяка. Той също го е виждал. Останалите бяха просто улични помияри. Пребихме ги както трябва, щом запретнахме ръкави.
И посочи към неизгорялата стена на конюшнята, където имаше дузина тела, струпани като дърва за горене. Сред тях разпознах единствено Жилото. Другите бяха облечени в дрипави местни униформи.
— И аз го видях, Брестак — додаде Шекера. — Не водеше глутницата. Имаше друг един, който се спотайваше отзад в сенките. Изчезна, когато взехме надмощие.
Селяндура се мотаеше наоколо с влажен поглед и държеше езика си зад зъбите, но сега додаде:
— Знам къде отидоха. Близо до улица „Блийк“ е. Спогледахме се с Едноокия, който приготвяше отварата си с помощта на това и онова от черната си торба.
— Май, Селяндура познава нашите момчета — намекнах.
— Достатъчно добре ви познавам, за да съм сигурен, че няма да оставите никой да се измъкне току-тъй — отбеляза той.
Погледнах Брестака. Той се зазяпа в Селяндура. Човек винаги храни известни подозрения към съдържателите на конюшни. Старецът започна да се притеснява. Брестака — като всеки сержант ветеран — имаше доста зловещ поглед. Накрая каза:
— Едноок, я поразходи този приятел. Проучи разказа му.
Едноокия за секунди хипнотизира Селяндура. Двамата заобикаляха, бъбрейки си като стари дружки.
Насочих вниманието си към Шекера.
— Мъжът в сенките куцаше ли?
— Беше твърде висок за Хромия.
— И така да е, атаката явно е била с благословията на страшилището. Нали, Брестак?
Сержантът кимна.
— Ловеца на души сигурно ужасно ще се вкисне, ако разбере. Разрешението да рискуваме трябва да дойде от върха.
Нещо като стон долетя от Гарвана. Сведох очи. Неговите бяха притворени. Нададе същия звук. Допрях ухо до устните му.
— Зуад… — промълви той.
Зуад. Отвратителният полковник Зуад. Врагът, когото бе споменал. Привилегированият касапин на Хромия. Рицарското поведение на Гарвана доведе до ужасни последици.
Съобщих на Брестака. Той не изглеждаше изненадан. Може би Капитана бе споделил историята на Гарвана поне с взводния му командир.
Едноокия се върна и заяви:
— Приятелчето Селяндур работи за противника… — ухили се със злобната усмивка, която репетира специално, за да плаши дечица и кучета. — Реших, че ще искаш да го вземеш предвид, Брестак.
— О, да — сержантът изглеждаше повече от доволен.
Върнах се на работа към следващия, който беше в най-лошо състояние. Още малко шев и кърпеж. Чудех се дали конецът ще ми стигне. Патрулът беше доста пострадал.
— Кога ще получим от отварата ти, Едноок?
— Все още чакам пилето.
— Ами нека някой открадне едно! — изръмжа Брестака.
Едноокия продължи:
— Хората, които търсим, се крият в една дупка на улица „Блийк“. Имат си няколко груби приятелчета.
— Какво ще правиш, сержант? — поинтересувах се.
Бях сигурен, че ще предприеме нещо. Гарвана ни беше поставил под задължение, произнасяйки името на Зуад, Той си мислеше, че умира. В противен случай не би го назовал. Познавах го достатъчно добре, дори и да не знаех нищичко за миналото му.
— Трябва да организираме нещо за полковника — замисли се Брестака.
— Ако търсиш неприятности, ще си ги намериш. Спомни си за кого работи той.
— Лоша работа! Да оставиш някой, да се измъкне, след като е нанесъл удар по Братството, Знахар. Ако ще и да е Хромия.
— Но ще поемеш тежко бреме на плещите си, нали? — подхвърлих аз, но не изказах несъгласие.