Ловеца на души пак си присвои топлината на огъня.
— Добре свършена работа, господа. Много добре свършена. С въображение. Това може да ги разбие в Клина. Тръгваме към Розоград щом времето се оправи. Осем числен отряд, Капитане, включително двама от магьосниците ти…
Всяко изречение бе последвано от пауза. И всяко бе произнесено с различен глас. Пълна перверзия.
Бях чувал, че това са гласовете на хората, чиито души Ловеца на души е присвоил.
Записах се доброволец за мисията в порив на необичайна смелост. Исках да видя как Грапата ще бъде хванат с косъм и парче варовик. Хромия се бе провалил въпреки цялата си зловеща сила.
Капитана обмисли въпроса.
— Добре, Знахар. Едноокия и Гоблин. Пращам и Брестака. И си изберете още двама.
— Дотук са седем, Капитане.
— С Гарвана стават осем.
— О, Гарвана! Разбира се.
Естествено. Тихият, смъртоносен Гарван щеше да бъде алтернативното его на Капитана. Връзката помежду им преминаваше границите на разбирането. Предполагам, че се притесних, понеже Гарвана напоследък ме плашеше до смърт.
Той погледна Капитана. Вдигна дясната си вежда. Капитана отвърна с едва забележимо кимване. Гарвана мръдна рамо. Какво беше посланието? Не се сетих дори за предположение.
Нещо странно витаеше из въздуха. Осведомените го намираха за великолепно. Не бях способен да отгатна какво е, но бях сигурен, че е гнусно и гадно.
Бурята стихна. Скоро пътят към Розоград беше отворен. Ловеца на души беснееше — Грапата имаше две седмици преднина. Преходът до Розоград щеше да ни отнеме една седмица. Внушените от Едноокия слухове можеше да изгубят ефикасността си, докато стигнехме.
Напуснахме преди зазоряване, натоварили варовиковата плоча на каруца с чергило. Магьосниците не бяха сторили кой знае какво, освен да издълбаят в нея кухина колкото голям пъпеш. Не можех да преценя стойността й. Едноокия и Гоблин се суетяха над нея като младоженец над нова булка. Черното джудже отвръщаше на въпросите ми с широка усмивка. Копеле.
Времето се задържа хубаво. Топли ветрове духаха от юг. По пътя попаднахме на дълъг участък кал. И станах свидетел на изумително явление. Ловеца на души слезе и повлече каруцата през калта заедно с всички нас. Този великан на Империята.
Розоград е кралицата на Клина — бръмчащо гъмжило, свободен град, република. Господарката е решила да не се меси в традиционната му автономия. Светът има нужда и от места, където хора от всички видове и класи излизат извън обичайните структури.
Тъй значи. Розоград си няма господар. Бъка от агенти и шпиони, и хора, които живеят от тъмната страна на закона. В тази обстановка, кълнеше се Едноокия, пъкленият му план трябваше да преуспее. Когато стигнахме, червените стени на Розоград засияха насреща ни на светлината на залязващото слънце, тъмни като засъхнала кръв.
Гоблин се намъкна в стаята, която бяхме наели и изписка към Едноокия:
— Намерих идеалното място.
— Добре.
Интересно. Двамата не бяха започнали и един словесен двубой от седмици. Обикновено час, без да се дърлят, е истинско чудо.
Ловеца на души се раздвижи в тъмния ъгъл на стаята, където стоеше като посаден хилав черен храст, лениво спореща помежду си тълпа.
— Продължавай.
— На стар градски площад е, откъдето се вливат дузина улички и улици, зле осветен нощем. Няма причина за движение след здрачаване.
— Звучи идеално — каза Едноокия.
— Така е. Наех стая с изглед към него.
— Да погледнем — обади се Брестака.
Всички страдахме от клаустрофобия. Втурнахме се навън. Само Ловеца на души остана. Вероятно разбираше нуждата ни да се измъкнем.
Гоблин несъмнено беше прав за мястото.
— Е, и? — попитах. Едноокия се ухили. Озъбих му се. — Мълчиш като риба! Играещ си номера.
— Тази вечер ли? — попита Гоблин.
Черното джудже кимна.
— Ако старото страшилище разреши.
— Започва да ми писва! — обявих. — Какво става? Вие, клоуни такива, само мятате карти и зяпате как Гарвана си остри ножовете…
Което Понякога продължаваше с часове. От движението на точилото по стоманата ме побиваха тръпки. Беше знамение. Гарвана не го прави, ако не очаква положението да загрубее.
Едноокия се изсмя — прозвуча като грачене.