Ловеца на души се обърна.
— Просто спорим за един залог, сър. Само залог! — изквака Гоблин.
Засмях се на глас.
— Много убедително, главчо. Защо направо не се обесиш?
Той се нацупи, но не задълго. Гоблин е неустрашим. Чувството му за хумор пробива и в най-потискащите ситуации. Прошепна:
— Мамка му, Знахар, трябва да видиш какви ги върши Едноокия. Продава амулети. Гарантира, че съобщават, ако наоколо има Бунтовник… — стрелна с поглед Ловеца на души. — И работят наистина. Е, отчасти.
Поклатих глава.
— Най-малкото ще си плати дълговете от карти!
Ами, такъв си е Едноокия. В твърдината Мей се чувстваше потиснат, защото не можеше да развихри обичайните си дяволии на черния пазар.
— Абе, момчета, вие нали трябваше да пускате слухове. Да поддържате точката на кипене един вид…
— Шшшт! — той пак погледна Ловеца на души — Това и правим. При всяко излизане в града. По дяволите, воденицата за слухове направо прегрява. Хайде. Ще ти покажа!
Отказах му. Ловеца на души започваше да говори все повече и повече. Надявах се да проведа истински разговор с него.
— Губиш. Познавам един, който приема залози кога Грапата ще загуби главата си. А ти имаш вътрешна информация, нали така?
— Я се махай оттук, преди да изгубиш своята глава.
Отидох до прозореца. Минутка по-късно Гоблин се запрепъва по площада под нас. Подмина капана ни, без да погледне към него.
— Остави ги да си играят — обади се Ловеца на души.
— Сър?
Новият ми подход беше престорено безразличие.
— Слухът ми е по-остър, отколкото приятелят ти подозира.
Огледах предната част на черния шлем, опитвайки се да доловя поне намек за мислите му.
— Няма значение — той се отмести рязко и се втренчи покрай мен. — Нелегалните структури са парализирани от смут.
— Сър?
— Мазилката в къщата им плесенясва. Скоро ще падне. Нямаше да стане така, ако бяхме хванали Грапата веднага. Те щяха да го обявят за светец. Загубата щеше да ги натъжи, но щяха да я понесат. Кръгът би могъл да го смени навреме за пролетните кампании.
Взрях се в площада. Защо Ловеца на души ми разправяше всичко това? И то само с един глас. Дали му беше истинският?
— Защото мислиш, че съм жесток заради самата жестокост.
Подскочих.
— Как успя да?…
Ловеца на души издаде звук, който минаваше за смях.
— Не. Не чета мислите ти. Просто знам как работи умът ти. Аз съм Ловец на души, не си забравил, нали?
Нима Покорените също се чувстват самотни? Дали копнеят за компания? За приятелство?
— Понякога — изрече го с един от женските си гласове. Съблазнителния.
Извърнах се леко и после, ужасен, отново се втренчих в площада.
Ловеца на души прочете и ужаса ми. Върна се на темата за Грапата.
— Простото елиминиране никога не е влизало в плановете ми. Исках героят на Защитника сам да се провали.
Ловеца на души познаваше нашия враг по-добре, отколкото предполагахме. Грапата играеше своята игра. Вече беше направил два забележителни, но напразно опита да се справи с капана ни. Тези неуспехи бяха унищожили запаса му от спътници приятели. Честно казано, Розоград беше засят с проимперски привърженици.
— Когато се превърне в посмешище, ще го смачкаме. Като досаден бръмбар.
— Не го подценявай! — какво безочие. Да даваш съвети на Покорен. — Хромия…
— Аз не съм Хромия. Той и Грапата са гърненцето и похлупака. Навремето… Властелина щеше да го направи един от нас.
— Какъв е той?
Накарай го да говори, Знахар. Само една крачка дели Властелина от Господарката.
Ловеца на души вдигна дясната си ръка с обърната длан, разтвори юмрук и бавно сви пръсти. Жестът ме потресе. Представих си как тази лапа бърка в душата ми. Край на разговора.
По-късно споделих с Брестака:
— Знаеш ли, няма нужда това чудо там да е истинско. Всичко ще свърши работа, ако тълпата не може да го докопа.
— Грешиш — намеси се Ловеца на души. — Грапата щеше да разбере дали е истинско.
На следващата сутрин получихме вест от Капитана. Предимно новини от фронта. Неколцина Бунтовници предали оръжията си в отговор на предложението ни за амнистия. Част от войниците, дошли на юг с Грапата, се оттегляли. Объркването стигнало до Кръга. Провалът на Грапата в Розоград ги тревожел.