Въздухът бе още по-студен, а вятърът — по-силен. Снежинките бяха по-малки и хапеха по-люто, когато удряха бузите ми. Влачех се зад гърба на Гарвана и се чудех какво е намислил.
Той намери мястото, където бяха пронизали Мускуса, Новият сняг още не бе заличил следите по стария. Гарвана се наведе и се втренчи в тях. Чудех се какво ли вижда. Беше толкова тъмно, че — поне според мен — не се различаваше каквото и да е.
— Може би не лъже — каза той накрая и се взря в мрака на уличката, откъдето беше дошъл нападателят.
— Откъде знаеш?
— Хайде!
Той не ми отговори и се вмъкна в тесния проход между къщите.
Не обичам задните улички. Особено са ми неприятни в градове като този, където тук се крие всяко зло, известно на човека, а вероятно и някои неразкрити. Но Гарвана отиваше там… Гарвана се нуждаеше от помощта ми… Гарвана беше мой брат в Черния отряд… Е, проклет да съм, но горещ огън и греяно вино щяха да ми дойдат далеч по-добре.
Не мисля, че ни се събираха повече от три или четири часа оглед на града. Гарвана бе излизал по-малко и от мен. При все това сякаш знаеше къде точно отиваме. Поведе ме по някакви странични улички и задни просеки, през ограждения и по мостове. Розоград е пресечен от три реки, свързани от мрежа канали. Мостовете са една от забележителностите, с които градът се гордее.
Те обаче не ме интересуваха в момента. Бях твърде зает да догонвам водача си и да опитвам да се стопля. Чувствах краката си като ледени буци. Снегът продължаваше да пълни ботушите ми, а Гарвана не беше в настроение да спира всеки път.
Напред и все напред, километър след километър. Досега не бях виждал толкова бордеи и вертепи…
— Спри! — Гарвана махна с ръка.
— Какво?
— Тихо!
Той се заслуша. И аз се заслушах. Нищичко не чувах. Нито бях видял кой знае какво по време на разходката ни с рогата напред. Как Гарвана проследяваше нападателя на Мускуса? Не се съмнявах, че го прави, просто не се сещах по какъв начин.
Честно казано, нищо сторено от Гарвана не ме изненадваше. Не и от деня, когато го видях как удуши жена си.
— Почти сме го настигнали — той присви очи срещу връхлитащия сняг. — Върви право напред с темпото, което поддържахме досега. Ще го догониш след няколко пресечки.
— Какво? А ти къде отиваш? — говорех на сипещия се сняг. — Проклет да си!
Поех си дълбоко дъх, изругах отново, извадих меча си и поех напред. Мислех само за едно — как ще се обяснявам, ако сме по грешна диря?
Тогава го забелязах в светлината на входа на една кръчма. Висок, строен мъж, който крачеше обезсърчено, без да обръща внимание на обкръжаващия го свят. Грапата ли беше? Че откъде да знам? Брестака и Мускуса бяха единствените, присъствали на онзи поход във фермата.
Най-сетне ми светна пред очите. Само те можеха да ни кажат кой е Грапата. Мускуса беше ранен, не бяхме виждали Брестака… Къде ли беше той? Под снежното одеяло на някоя уличка, леден като отвратителната нощ?
Страхът отстъпи място на гнева.
Прибрах меча си и извадих кинжала, който пазех скрит в наметката си. Силуетът пред мен не се обърна, когато го догоних.
— Лоша нощ, а, старче?
Той изгрухтя недоброжелателно. После ме погледна и се намръщи, когато тръгнах редом с него. Отстъпи встрани и ме изучи внимателно. Не забелязах в очите му страх. Беше самоуверен. Не беше от старците, които се мотаят по улиците на бордеите. Те се боят и от собствената си сянка.
— Какво искаш?
Въпросът беше зададен спокойно, съвсем пряко.
Той не трябваше да се страхува. Аз се боях и за двама ни.
— Ти си пронизал един мой приятел, Грапа.
Той спря. Странна искрица проблесна в очите му.
— Черният отряд?
Кимнах.
Той се взря в мен, замислено присвил очи.
— Лечителят. Ти ще си лечителят. Онзи, когото наричат Знахаря.
— Радвам се да се запознаем!
Сигурен съм, че гласът ми звучеше по-уверено, отколкото се чувствах. Чудех се, какво да предприема?
Грапата разгърна наметалото си. Къс меч за пронизване изсвистя към мен. Изплъзнах се встрани, разтворих собствения си плащ, отстъпих и се опитах да извадя меча си.
Грапата замръзна. Гледаше ме в очите. Неговите сякаш се уголемяваха, уголемяваха… Започвах да потъвам в сивите им езера… В ъгълчетата на устата му залегна усмивка. Пристъпи към мен с вдигнат меч…