— Видя ли нещо?
Той многозначително огледа в мрака.
— Някой е бил тук…
Подуши въздуха, бавно завъртя глава наляво и надясно. Направи няколко бързи крачки, посочи земята.
Беше прав, следата беше прясна. Стъпките в обратна посока ми се сториха позабързани. Зяпнах дирите.
— Това не ми харесва, Гарван! Хромия.
Следата на нашия посетител показваше, че е влачил десния си крак.
— Не сме напълно сигурни.
— Че кой друг? Къде е Брестака?
Върнахме се при капана за Грапата и зачакахме нетърпеливо. Гарвана се разтъпка. Мърмореше си. Не си спомням да съм го виждал толкова напрегнат. По едно време каза:
— Хромия не е Ловеца на души.
Именно. Ловеца е почти човек. Хромия е от онези, които се забавляват, като измъчват бебета.
На площада се разнесе дрънчене на сбруи и скърцане на несмазани колела. Брестака пристигаше с каруцата. Сержантът дръпна юздите и скочи долу.
— Къде, по дяволите, беше? — полудявах от страх и умора.
— Загубих време, докато изкопая конярче да впрегне. Какъв е проблемът? Какво има?
— Хромия е бил тук.
— О, мамка му. Какво е направил?
— Нищо. Само…
— Да действаме — прекъсна ни Гарвана. — Преди той да се върне!
И поднесе главата към камъка. Предпазните заклинания не му попречиха да намести нашия трофей в очакващата го вдлъбнатина. Златното сияние помръкна. Снежинки започнаха да се трупат по главата и плочата.
— Да движим! — изсъска Брестака. — Нямаме много време.
Грабнах една торба и я метнах в каруцата. Разумният Брестак беше постлал насмолен брезент, за да не се изсипват монети между дъските.
Гарвана ми нареди да събера изпадналите под масата.
— Брестак, изпразни няколко торби и ги дай на Знахаря.
Те товареха торбите. Аз пълзях да събирам монетите.
— Една минута мина — каза Гарвана. Половината от торбите бяха в каруцата.
— Твърде много паднали монети има — оплаках се.
— Ще ги оставим!
— Е, и какво ще правим с тези пари? Къде ще ги скрием?
— В сеното в конюшнята — обясни Гарвана. — Засега. По-късно ще направим фалшиво дъно на фургона. Две минути.
— Ами следите от каруцата? — попита Брестака. — Той ще ги проследи до конюшнята.
— Защо изобщо трябва да ни е грижа? — почудих се на глас.
Гарвана не ми обърна внимание и попита Брестака:
— Нима не си ги прикривал по пътя насам?
— Не се сетих.
— Проклятие!
Всички торби вече бяха натоварени. Брестака и Гарвана ми помогнаха с разпилените монети.
— Три минути — отбеляза нашият събрат и после допълни: — Тихо! Я чуйте… Ловеца на души не може да е вече тук, нали? Не. Пак е Хромия. Хайде! Ти карай, Брестак. Мини по оживените улици. Забий ни в движението. Ще те следвам. Знахар, тръгвай след нас и се опитай да прикриеш следите на Брестака.
— Къде е той? — попита сержантът, като се взираше в падащия сняг.
Гарвана посочи.
— Ще трябва да се отървем от него. Или той ще ни издаде. Давай, Знахар! Мърдай, Брестак!
— Дий! — Брестака плесна с юздите.
Каруцата потегли със скърцане.
Пъхнах се под масата и напълних джобовете си, след което хукнах в противоположна посока на тази, в която Гарвана каза, че е Хромия.
Не знам колко късмет съм имал в прикриването на дирята на каруцата. Мисля, че повече ни помогна оживеното сутрешно движение, а не стореното от мен. Отървах се от конярчето. Дадох му един чорап злато и сребро — повече, отколкото можеше да спечели за години работа в конюшнята — и го помолих да се затрие нанякъде. По-далеч от Розоград, за предпочитане. То отвърна:
— Даже няма да се отбивам за вещите си!
Хвърли вилата, изхвърча навън и повече не го видяхме.
А аз се прибрах в стаята. Всички спяха, освен Мускуса.
— О, Знахар! — каза той. — Тъкмо навреме.
— Боли ли?
— Аха.
— А махмурлукът?
— Също.
— Да видим какво може да се направи. Откога си буден?
— Поне час, струва ми се.
— Ловеца на души връщал ли се е? — подхвърлих небрежно.
— Не. Какво стана с него?
— Не знам.
— Хей. Това са моите ботуши! — възмути се той. — Какво, по дяволите, правиш, та си обул моите ботуши?