Не успях да удържа усмивката си и му помогнах да се изправи.
— Добре ли си?
— Малко насинен — отвърна той и зае онази поза на фалшиво достойнство, до която котките прибягват след някое особено несръчно изпълнение. Нещо като „точно това имах наум през цялото време“.
Огънят ревеше. Парчета, сплъстена слама излитаха и се стелеха над сградата. Отбелязах:
— Капитанът ме прати да проверя да не би вие, клоуни такива, да подпалите гората…
В този момент Гоблин се появи иззад горящата сграда. Широката му уста се разтегли презрително.
На Едноокия му стигаше един поглед да изпищи:
— Мозъкът ти е колкото на червей! Ти си ми врътнал този капан!
После нададе вой, от който тръпки да те полазят, и затанцува. Ревът на пламъците стана по-дълбок и ритмичен. Не след дълго ми се стори, че различавам нещо зад прозорците.
Гоблин също го забеляза. Усмивката му се стопи. Той зина, пребледня и на свой ред заситни някакъв танц. И двамата с Едноокия виеха и крещяха, и демонстративно се пренебрегваха.
Една водна кула блъвна съдържанието си, което литна във въздуха и шамароса пламъците. Цистерната с вода последва примера й. Ревът на огъня стихна.
Едноокия се приведе и се опита да сръга Гоблин, за да наруши концентрацията му. Магьосникът махаше с ръце, подскачаше и писукаше, и продължаваше да танцува. Върху огъня плисна още вода.
— Каква партия само!
Обърнах се. Брестака бе дошъл да погледа.
— Наистина са партия! — съгласих се.
Съскащи, враждуващи и оплакващи се, те можеха да станат символ на по-големите си братя в занаята. Само дето конфликтът им не е толкова сериозен, като този между Променливия и Хромия. Когато надникнеш през завесата, ще разбереш, че двамата са приятели. А сред Покорените приятелството не съществува.
— Искам да ти покажа нещо — обади се Брестака.
Не беше нужно да ме убеждава. Кимнах и го последвах.
Двамата магьосници продължиха танците. Според мен Гоблин водеше по точки. Спрях да се безпокоя за пожара.
— Научи ли се да четеш тези северняшки пилешки заврънкулки? — попита Брестака.
Беше ме завел ме в сградата, която най-вероятно служеше за главен щаб на целия лагер. Посочи планина хартия, която хората му бяха струпали на пода — очевидно като материал за поредния палеж.
— Мисля, че се справя.
— Реших, че може да откриеш сред тях нещо интересно.
Избрах един лист наслуки. Беше копие от заповед към специален бунтовнически батальон да се инфилтрира в Мъжеград и да се спотайва в домовете на местните привърженици, докато бъде призован за удар по защитниците в самия град. Беше подписано Шепота. Имаше и приложен списък с хора за свръзка.
— Бих казал… — подех, но дъхът ми внезапно секна. Само тази конкретна заповед издаваше половин дузина тайни на Бунтовниците и намекваше за още толкова. — Бих казал… — грабнах друг лист.
Като първия, и това беше заповед за друг полк. И като предишния, беше прозорец, отворен право към сърцето на настоящата стратегия на Бунта. Наредих на Брестака:
— Я докарай Капитана тук. Вземи Гоблин и Едноокия, и Лейтенанта, и който там според теб може да…
Сигурно изглеждах странно. Когато Брестака ме прекъсна, на лицето му беше изписано неприсъщо притеснение:
— Какво ти става, по дяволите, Знахар?
— Всичко тук са заповеди и планове за кампанията срещу Мъжеград. Пълната стратегия на битката… — не казах най-важното. Исках да го запазя за самия капитан. — И побързай! От значение може да се окажат дори минутите! Освен това спри нашите — да не палят никакви документи. В името на Ада, спри ги! Ударихме десетката. Не я хвърляйте на вятъра.
Брестака излетя през вратата. Чух виковете му да заглъхват в далечината. Добър сержант е нашият Брестак. Не си губи времето да задава въпроси. С пъшкане се настаних на пода и започнах да преглеждам купчините.
Вратата скръцна. Не вдигнах глава. Бях в треска, преглеждах листовете със същата скорост, с която ги измъквах и ги подреждах на по-малки купчинки. Кални ботуши изникнаха на ръба на полезрението ми.
— Можеш ли да четеш на този език, Гарван? — бях познал походката.
— Дали мога? Да.
— Тогава ми помогни да проверим с какво разполагаме тук.
Гарвана седна срещу мен. Купчината лежеше между нас и почти ни скриваше един от друг. Глезанка се настани зад него — без да му пречи, но изцяло в сянката на опеката му. Кротките й, неодухотворени очи все още отразяваха ужасите, преживени в онова далечно село.