— Добре тогава — казах. — Благодаря! — и тръгнах напред покрай колоната.
Когато се скрих от погледа на Мълчаливия, попитах един от хората.
— Да си виждал Гарвана?
— Напред с Капитана е.
Съвсем логично. Продължих нататък. След кратък размисъл реших да се подсигуря за всеки случай. Гарвана беше най-добрата възможност, за която се сетих.
— Четеш ли някой от старите езици? — обърнах се към него аз.
Разговорът нямаше да е лесен. Двамата с Капитана бяха на седлата, а Глезанка ги следваше. Мулето й непрекъснато се опитваше да ме настъпи.
— Някои. Част от класическото образование. Защо?
Притичах няколко крачки напред.
— Ще хапваме яхния от муле, ако не внимаваш, животно такова! — изругах, а звярът изпръхтя. Казах на Гарвана: — Някои от тези книжа не са от наши дни. Онези, които Едноокия изкопа.
— Тогава не са важни, нали?
Свих рамене и закрачих до стремето му, подбирайки внимателно думите си.
— Кой знае! Господарката и Десетте идват от дълбока древност… — изпищях, завъртях се и изтичах назад, стиснал рамото си.
Мулето ме беше ухапало. Изглеждаше невинно, но Глезанка се подхилваше лукаво.
Болката почти си заслужаваше — поне видях усмивката й. Тя се усмихва толкова рядко!
Промъкнах се през колоната и се повлякох назад, докато пресрещнах Брестака.
— Нещо не е наред, а, Знахар? — попита ме той.
— Ъм? Не. Всъщност, не.
— Изглеждаш уплашен.
Бях уплашен. Отворих капака на кутийка само за да проверя съдържанието й и открих, че е пълна с гадост. Нещата, които прочетох, не можеха да бъдат забравени никога.
Когато отново видях Гарвана, лицето му бе посивяло като моето. Може би повече. Повървяхме редом, като той ми нахвърли прочетеното от книжата, които аз не успях да разчета.
— Някои принадлежат на магьосника Боманц — каза. — Други датират от времето на Владичеството. Някои са на телекуре. Днес само Десетте използват този език.
— Боманц? — повторих.
— Точно така. Онзи, който пробудил Господарката. Шепота някак е докопала тайните му записки.
— Ох!
— Така си е. Да. Ох!
Разделихме се и всеки остана сам със страховете си.
Ловеца на души пристигна тайно. Над обичайните кожи беше навлякъл дрехи, доста подобни на нашите. Беше се присъединил към колоната незабелязан. Нямам представа колко време е вървял с нас. Открих присъствието му, докато излизахме от гората, след три осемнайсетчасови тежки прехода. Поставях механично единия си крак пред другия, измъчван от болки и мърморех, че остарявам твърде много, когато мек женски глас ме попита, натежал от предвкусвано удоволствие от реакцията ми:
— Как се чувстваш днес, лечителю?
Ако не бях толкова грохнал, щях да подскоча на десет крачки във въздуха. С писък. Но в случая само направих следващата стъпка, завъртях бавно глава и промърморих:
— Най-сетне се появи, а?
Дълбоката апатия беше на почит в момента.
Вълна от облекчение щеше да ме залее по-късно, но тогава мозъкът ми работеше с мъка — като мускулите ми. След толкова време на път беше трудно да накараш адреналина си да кипне. Околният свят не предвещаваше внезапен възторг или страх.
Ловеца на души тръгна редом с мен, съобрази хода си с моя и ме поглеждаше от време на време. Не виждах лицето му, но усещах колко се забавлява.
Облекчението дойде, последвано от вълна на изумление от собствената ми дързост. Бях отговорил така, сякаш Ловеца е някой от нас. Беше време да ме тръшне мълния.
— Е, защо не погледнем онези книжа, а? — попита той.
Определено беше бодър. Поведох го към каруцата. Качихме се на капрата. Коларят ни зяпна с ококорени очи, после решително се втренчи напред. Трепереше и усърдно се преструваше на глух.
Отидох право при изровените от Едноокия пакети, показах ги на Ловеца на души и се пробвах да се изнижа незабелязано.
— Остани! — подхвърли ми той. — Не е необходимо те да научават засега… — беше надушил страха ми и се изкиска като момиченце. — В безопасност си, Знахар! Всъщност, Господарката ти праща личните си благодарности… — и пак се засмя. — Иска да научи всичко за теб, Знахар! Всичко за теб. Привлякъл си вниманието й!