— Всички постъпваме така. Във всекидневието на това му се вика търсене на извинение…
Вярно е, но нешлифованите мотиви са твърде сухи за преглъщане. Когато повечето хора стигнат моята възраст, те вече са напудряли мотивите си толкова често и толкова успешно, че напълно са изгубили връзката с истината.
Върху скута ми падна сянка. Вдигнах глава. Ловеца на души протегна ръка, подканвайки ме да се поупражнявам и аз с лъка. Гарвана беше извадил стрелите си и стоеше наблизо, очаквайки да застана до чертата.
Първите ми три стрели се забиха в парцала.
— Какво ще кажете? — попитах и се обърнах с поклон.
Ловеца на души четеше полета на въображението ми. Вдигна глава и погледна право към мен.
— Ама наистина, Знахар! Това са пълни глупости! Не знаеш ли, че е убила едната си близначка, когато била на четиринайсет?
По гръбнака ми се закатериха плъхове с ледени нокти. Обърнах се и пуснах стрелата. Тя прелетя вляво от сламата. Пуснах още няколко, но само притесних гълъбите в другия край на двора.
Ловеца взе лъка и укорително отбеляза:
— Нервите ти не издържат, Знахар!
Той светкавично пусна три стрели една подир друга. Забиха се в кръг с диаметър по-малко от един пръст. Подаде ми лъка й каза:
— Продължавай да се упражняваш. Ще бъдеш под огромно напрежение! Тайната е в концентрацията. Представи си, че оперираш.
Да си представя, че оперирам — така значи. Бях направил доста сложни — спешни и успешни — операции насред бойните полета. Да. Само че сега беше различно.
Изтъркано старо извинение. Да, но… сега е различно.
Успокоих се достатъчно да забия всичките останали стрели поне в наръча слама. След като ги извадих, отстъпих мястото си на Гарвана.
Гоблин връчи пособията ми за писане. Гневно смачках листовете:
— Искаш ли нещо за нерви? — попита ме магьосникът.
— Аха! Добре ще ми се отрази порция железни стърготини или обичайната закуска на Гарвана!
Самоконтролът ми се люлееше заплашително.
— Опитай това — той ми подаде верижка, на която висеше малка сребърна звезда с шест лъча. В средата имаше черна медуза.
— Амулет?
— Да. Решихме, че може да ти потрябва утре.
— Утре ли?
А уж никой не знаеше какво става.
— Имаме очи, Знахар. Това е Черният отряд. И да не знаем какво точно става, усещаме със сигурност, че се мъти нещо.
— Аха, Предполагам, че си прав. Благодаря, Гоблин!
— Направихме го с Едноокия и Мълчаливия. Заедно.
— Благодаря. А за Гарвана? — чувствам се по-удобно да сменя темата, когато някой направи подобен жест.
— Не му е необходим. Сам си е амулет. Седни. Да поговорим.
— Няма да ти кажа нищо.
— Знам. Мислех, че искаш да ти разкажа за Кулата…
Той още не беше споделил за това „посещение“. В крайна сметка се отказах от опити да изтръгна информация.
— Добре. Слушам те…
Втренчих се в Гарвана. Забиваше стрела след стрела право в парцала.
— Не смяташ ли да записваш?
— О. Да… приготвих молив и хартия. Хората ужасно се впечатляват от факта, че водя Аналите. Там е увековечено собственото им безсмъртие. — Радвам се, че не приех баса.
— Какъв бас?
— Гарвана искаше да се обзаложим кой е по-добър.
— Изхитрил си се достатъчно, че да не, губиш предрешени облози? — изсумтя Гоблин. — Я си приготви молива! — и започна историята си.
Не добави кой, знае какво към слуховете, които бях събрал оттук-оттам. Описа мястото, където бе попаднал като просторна, симетрична стая кутия — мрачна и прашна. Горе-долу според очакванията ми за Кулата. И за всеки замък.
— А тя как изглежда?
Това беше най-интригуващата част от загадката. Бях си изградил образа на чернокоса, вечно млада красавица със сексуална мощ, която се стоварва върху простосмъртните със силата на боздуган. Ловеца на души каза, че е красива, но аз нямах потвърждение от независим източник.
— Не знам. Не си спомням.
— Какво искаш да кажеш с „не си спомням“? Как е възможно да не помниш?
— Не се превъзбуждай, Знахар. Не мога да си спомня. Тя беше там, точно пред мен, после… После остана само едно гигантско жълто око, което растеше и продължаваше да расте. Взираше се през мен, надничаше във всички тайни, които някога съм имал. Това е всичко, което си спомням. Още сънувам кошмари.