Веднага след тези думи той решително си тръгна.
Стоварих се на леглото и затворих очи. Припомних си как Гарвана удуши жена си, свали сватбения й пръстен и не пророни и дума. С днешното изречено мимоходом твърдение ми разкри за себе си повече, отколкото от деня, когато се срещнахме досега. Странно.
Заспах, обмисляйки факта, че той е уредил сметките си с всички, освен с истинския източник на отчаянието си. Досега Хромия — един от хората на Господарката — беше недосегаем. Досега.
Гарвана щеше да очаква утрото с нетърпение. Чудех се какво ще сънува тази нощ. И дали след смъртта на Хромия в живота му ще остане някаква цел. Човек не може да живее само с омраза. Дали щеше да опита да посрещне бъдещето си?
Може би точно това искаше да ми каже той.
Бях уплашен. Човек, който мисли по такъв начин, може да прояви излишна самоувереност… да се превърне в опасност за околните. Не спах добре.
Тежка длан се стовари на рамото ми.
— Време е, Знахар!
Лично Капитана бе поел задачата да ме събуди.
— Аха. Буден съм — отвърнах.
— Ловеца е готов.
Навън беше тъмно.
— Кое време е?
— Почти четири. Той иска да тръгне преди изгрев… Знахар? И внимавай! Държа да се върнеш!
— Разбира се, Капитане. Знаеш, че не поемам рискове. Хм, Капитане? Защо ние с Гарвана, все пак?
Може би сега щеше да ми каже.
— Той твърди, че Господарката го нарекла „награда“.
— Няма майтап? Страхотна награда! — опипах наоколо за ботушите си, а той тръгна към вратата. Подхвърлих: — Капитане? Благодаря!
— Няма защо!
Но той знаеше, че му благодаря за загрижеността.
Гарвана надникна в стаята ми, докато си навличах куртката, и попита:
— Готов ли си?
— След минутка — отвърнах. — Студено ли е навън?
— Хладно е.
— Да си взема ли горна дреха?
— Няма да навреди. Сложил си ризница, а? — той прокара ръка по гърдите ми.
— Аха — навлякох куртката си, взех лъка, който си бях избрал, и го залюлях на дланта си.
За миг амулетът на Гоблин изстина на гърдите ми. Надявах се, че ще сработи.
— Аз също — усмихна се леко Гарвана.
Отвърнах на усмивката му.
— Хайде! Да ги довършим!
Ловеца на души ни очакваше в двора, където бяхме упражнявали стрелковото си изкуство. Светлината от столовата на братството го озаряваше. Хлебарите вече бяха запретнали, ръкави. Ловеца бе заел скована парадна стойка с пъхнат под лявата ръка вързоп. Гледаше към Гората на облака, облечен в кожените си дрехи. Носеше само шлема. За разлика от някои Покорени, той рядко взима оръжия. Предпочита да се уповава основно на магьосническите си умения. Говореше си сам. Извратена работа.
— Искаме да го видим мъртъв. Чакаме четири века.
— Не можем да се приближим дотолкова. Ще ни подуши.
— Откажи се от всички сили.
— О, това е твърде рисковано!
Цял хор от гласове, които се смесваха. Наистина е страшничко, когато два заговорят едновременно.
С Гарвана се спогледахме. Той сви рамене. Ловеца не го вълнуваше. Но, от друга страна, той бе израснал под властта на Господарката. Беше виждал всички Покорени. Ловеца на души, както се твърди, е сред най-малко странните.
Слушахме го няколко минути. Думите му не ставаха по-смислени. Накрая Гарвана изръмжа, но в гласа му прозвуча и объркване:
— Господарю? Готови сме!
Лично аз бях изгубил ума и дума. Мислех само за лъка, за стрелата, за задачата, която трябваше да изпълня. Бях упражнявал безкрай изтеглянето, пускането на стрелата и полета й. Несъзнателно потърках дара на Гоблин. Както се оказа, честичко щях да го правя в бъдеще.
Ловеца на души се отърси като мокро куче и се стегна. Без да ни погледне, махна с ръка.
— Елате! — каза и закрачи напред.
Гарвана се обърна и извика:
— Глезанке, връщай се, ти казах! Бързо!
— И как смяташ, че ще те чуе? — попитах го, загледан в детето, което го наблюдаваше от тъмния вход.
— Няма да ме чуе. Но Капитана — със сигурност. Сега тръгвай! — и яростно махна с ръка.
Капитана се появи моментално. Глезанка изчезна. Последвахме Ловеца на души. Гарвана си мърмореше под нос. Притесняваше се за детето.
Ловеца на души наложи бърз ход — извън лагера, извън самия Мъжеград, през нивите — без да се обръща назад. Заведе ни на поляна в гъста гора на няколко стрели разстояние от градската стена. Там, на брега на едно поточе беше застлан прокъсан килим с размери шест на осем стъпки. Придържаше го грубо скована дървена рамка, висока една стъпка. Ловеца на души каза нещо. Килимът трепна, нагъна се леко и пак се опъна.