Гората продължаваше да расте. Скоро вече бях различавах отделните дървета… когато дръзвах да отворя очи. Щяхме да умрем! Знаех си, че ще прелетим право през короните на дърветата и ще се размажем на земята двайсет метра по-долу.
Ловеца на души каза нещо. Не го разбрах. Пък и без друго говореше на килима. Люлеенето и въртенето постепенно спряха. Спускането ни се забави. Килимът леко се наклони и започна да се плъзга напред. Ловеца на души плавно го свали по-ниско от върховете на дърветата, израснали на някакъв речен остров. Увиснахме на около четири метра над водата и Покорения се разсмя, когато птиците се пръснаха панически.
Приземи ни на нанос до реката.
— Слезте и се разтъпчете — посъветва ни.
Послушахме го. Когато се убеди, че вече сме готови за действие, той обясни:
— Хромия е на седем километра северно от нас. Чака на мястото на срещата. Оттук ще продължите без мен. Той ще ме усети, ако се приближа повече. Дайте ми брошките си. Може да усети и тях.
Гарвана кимна, предаде му брошката си, опъна лъка, постави стрела, прибра я, отпусна тетивата. Сторих същото. Успокои нервите ми.
Бях толкова благодарен, че съм стъпил на твърда земя, че ми се искаше да я целуна.
— Хралупата в големия дъб — Гарвана посочи отвъдния бряг на реката. Пусна стрелата. Тя се заби на няколко сантиметра встрани от средата. Поех си дълбоко дъх за успокоение на нервите и на свой ред стрелях. Моята стрела улучи на милиметър-два по-близо до целта.
— Този път трябваше да се хванеш на бас — отбеляза той и се обърна към Ловеца: — Готови сме!
— Необходими са ни по-точни указания! — допълних аз.
— Следвайте реката. Има много животински пътеки. Придвижването няма да ви затрудни. Бързината не е необходимо условие. Шепота ще пристигне след часове.
— Реката тече на запад — отбелязах.
— После прави завой. Следвайте я пет километра, после поемете на север направо през гората! — Ловеца се наведе и почисти листата и клонките от участък равна земя. Взе пръчка и ни начерта карта. — Ако стигнете ето този завой, значи сте се отдалечили прекалено много.
После се изправи. В продължение на една безкрайна минута се вслушваше в нещо, което само той можеше да долови и съобщи:
— Господарката казва: ще разберете, че наближавате, когато стигнете до горичка от вековни борове. Това е свещено място за хората от народ, измрял преди Владичеството. Хромия чака в средата на гората.
— Доста точни указания — отвърна Гарвана.
— Ти тук ли ще ни чакаш? — попитах аз.
— Не се бой, Знахар!
Направих поредното успокояващо вдишване.
— Да вървим, Гарван!
— Секунда, Знахар! — спря ме Ловеца на души. Извади нещо от вързопа си. Беше стрела. — Използвай тази!
Огледах я колебливо, после я пъхнах в колчана.
Гарвана настоя да води. Не възразих. Преди да се присъединя към Черния отряд, бях градско чедо. Не се чувствам на мястото си сред природата. Особено в лес с площта на Гората на облака. Твърде тихо. Твърде уединено. Твърде лесно можеш да се загубиш. Първите няколко километра се притеснявах повече как ще намеря обратния път, отколкото за предстоящата ни среща: Похабих доста време в запомняне на околния пейзаж.
Гарвана не проговори цял час. А аз също се отдадох на мислите си. Нямах нищо против мълчанието. Той вдигна ръка. Спрях.
— Според мен е достатъчно — каза той. — Сега тръгваме на север.
— Хм…
— Да отдъхнем — той се намести на голямо коренище и се облегна на ствола на дървото. — Днес си ужасно мълчалив, Знахар.
— Мисля си за разни неща.
— Тъй тъй! — усмихна се той. — Например що за награда е имала предвид?
— Отгоре на всичко — извадих стрелата, която Ловеца ми даде и го попитах: — Виждаш ли това?
— Притъпеният връх? — той го опипа. — Доста е мек. Какво, по дяволите?…
— Именно! Очевидно не трябва да я убивам.
Въпрос кой по кого ще стреля не съществуваше. Хромия си беше за Гарвана — цял-целеничък.
— Може би. Но няма да позволя да ме убият, опитвайки се да я заловя жива.
— Аз също. Точно това ме притеснява. Освен десет други подробности: като защо в действителност Господарката избра мен и теб защо иска Шепота жива… О, да вървят по дяволите! Тръпки ме побиват.
— Готов ли си?
— Надявам се.