Отклонихме се от брега на реката. Пътят стана по-труден, но скоро прекосихме нисък хълм и стигнахме до боровете. Под тях не растеше почти нищо. Твърде малко слънчева светлина проникваше през игличките им. Гарвана спря да се изпикае.
— По-късно няма да имам възможност — обясни.
Беше прав. Никой не иска да изпитва неудобството на човешките нужди, докато лежи в засада на един хвърлей от враждебно настроен Покорен.
Започнах да треперя. Гарвана сложи ръка на рамото ми.
— Всичко ще е наред — обеща ми.
Но сам не вярваше на думите си. Ръката му също трепереше.
Пъхнах пръсти под куртката си и докоснах амулета на Гоблин. Това ми помогна.
Гарвана вдигна вежди. Кимнах. Продължихме да вървим. Задъвках ивица сушено месо, което ме зареди с горяща нервна енергия.
Отново мълчахме.
Сред дърветата имаше руини. Гарвана огледа глифите, гравирани в камъните, сви рамене. Не можеше да ги разчете.
Тогава стигнахме до старите дървета — прадедите на онези, край които минавахме. Те се извисяваха на стотина метра и стволовете им бяха толкова дебели, че двама мъже не можеха да ги обхванат: Тук-там слънцето забиваше между клоните мечове от светлинни лъчи. Въздухът бе натежал от боров аромат. Тишината бе всепоглъщаща. Напредвахме предпазливо, като внимавахме съчка да не изпука под стъпките ни.
Нервността ми достигна критичната си точка и започна да отслабва, беше прекалено късно да избягам и прекалено късно да си променя намеренията. Мозъкът ми даде отбой на всички излишни чувства. Обикновено това се случва само когато съм принуден да се грижа за ранени, а хората около мен се избиват взаимно.
Гарвана даде знак за спиране. Кимнах. Аз също бях чул пръхтене на кон. Спътникът ми махна да стоя нащрек. Изтича наляво, приведен, и изчезна зад едно дърво на около петнайсет метра от нас.
Появи се след минута и ми махна отново. Последвах го. Заведе ме до едно място, откъдето можех да надникна към поляната. Хромия и коня му вече бяха там.
Поляната беше двайсетина стъпки дълга и почти толкова широка. В средата й се издигаше поредната руина — просто купчина наядени от времето каменни блокове. Хромия седеше на един от падналите, опрял гръб на друг. Приличаше на заспал. В другия край на поляната наскоро се бе срутил огромен ствол. Още не бе обрасъл с мъх.
Гарвана ме побутна по ръката. Искаше да се преместим там.
Не ми харесваше да се движа, докато виждах Хромия. Всяка крачка предоставяше още една възможност да предупредим Покорения за опасността. Но Гарвана беше прав. Слънцето се спускаше точно пред нас. Колкото по-дълго останехме тук, толкова повече щеше да ни пречи светлината. Накрая щеше да заблести право в очите ни.
Тръгнахме с изострено внимание. Разбира се. При първата грешка бяхме мъртви. Когато Гарвана се извърна назад, забелязах по слепоочията му пот.
Той спря, вдигна ръка и се усмихна. Изпълзях до него. Той пак посочи.
Пред нас лежеше още едно паднало дърво. Около четири стъпки и нещо в диаметър. Изглеждаше идеално за целта ни. Беше достатъчно голямо да ни прикрива и достатъчно ниско да стреляме над него. Намерихме място с идеална видимост към средата на поляната.
Ъгълът, под който падаше светлината, също беше подходящ. Няколко лъча проникваха през горския покров и осветяваха по-голямата част от полянката. Във въздуха се стелеше лека омара, може би полени, която ги отразяваше. Оглеждах околността няколко минути, запечатвайки я в съзнанието си. После седнах зад дървото и си представих, че съм каменна статуя. Гарвана застана на пост.
Стори ми се, че са минали седмици, преди да се случи нещо.
Гарвана потупа рамото ми. Вдигнах глава. С два пръста той имитира ходещ човек — Хромия се беше изправил и неспокойно обикаляше поляната. Надигнах се предпазливо и погледнах към него.
Покорения се завъртя няколко пъти около купчината камъни — тътреше хромия си крак — после седна отново. Взе едно клонче и го начупи на малки парченца, като хвърляше всяко по мишена, известна само на него. След това загреба шепа камъчета и започна да ги мята лениво. Портрет на човек, който убива времето.
Чудех се защо е дошъл на кон. Можеше да стигне бързо, където пожелае. Предположих, че е бил наблизо. Тогава пък се притесних да не се появят и негови войници.
Той отново се изправи и закрачи из поляната, събираше камъчета и ги хвърляше по поваления гигант в края й. Проклет да бъда! Как ми се искаше да го убием на мига и да приключим с тази работа.