Но знаех, че Мълчаливия е там. И ще е наблизо при нужда.
Мълчаливия. Как, по дяволите, се беше добрал дотук? По същия начин като нас? Дали си имаше фокуси, за които никой не подозираше?
След съответните преструвки подскачах до Гарвана на един крак. С жестове се опитах да го накарам да разбере, че ще имаме помощ, ако положението стане напечено, но съобщението ми не достигна адресата. Беше твърде погълнат от мислите си.
Смрачи се. Над главите ни увисна полумесецът и прокара нежни сребърни кинжали през полянката. Ловеца седеше върху каменната купчина. Ние с Гарвана седяхме на дънера. Задникът ме наболяваше. Нервите ми бяха пред скъсване. Бях уморен и гладен, и изплашен. Повръщаше ми се от това място, но нямах смелост да го изрека на глас.
Внезапно Гарвана се отърси от вцепенението си. Огледа положението и попита:
— Какво, по дяволите, правим още тук?
Ловеца на души се размърда и отвърна:
— Чакаме. Не остана много.
— И какво по-точно чакаме? — поисках да зная.
Ставам смел, когато Гарвана ме подкрепя. Ловеца на души се втренчи в мен. Усетих неестествено раздвижване в горичката отзад, а Гарвана се стегна за скок.
— Какво чакаме? — повторих вяло.
— Мен чакате, лечителю — усетих дъха на говорещия във врата си.
Скокът ми преполови разстоянието, което ме делеше от Ловеца. Не спрях, докато не се добрах до меча на Шепота. Покорения се разсмя. Почудих се дали е забелязал, че кракът ми е по-добре. Погледнах назад. Нищо.
Ослепителна светлина обля падналото дърво, откъдето бях избягал. Не видях Гарвана. Беше изчезнал. Стиснах меча на Шепота и замахнах с всички сили към Ловеца на души.
Светлината преля над падналия гигант и увисна пред Покорения. Беше твърде ярка, за да я гледам дълго. Осветяваше цялата поляна.
Ловеца на души подгъна коляно. И тогава разбрах.
Господарката! Този яростен блясък беше самата Господарката. Именно Нея очаквахме! Взирах се в сиянието, докато очите ме заболяха. И също се свлякох на едно коляно. Протегнах меча на Шепота върху длани — като рицар, който се посвещава на своя крал. Господарката!
Каква ли беше наградата ми? Да се срещна с нея в плът и кръв? Усещането, което ме изпълваше от Чар насам, се разлудя, изпълни ме целия и за един глупав миг се влюбих до полуда. Но не можах да Я видя. Исках да видя как изглежда Тя наистина.
Е, тя имаше същата способност, която толкова ме смущаваше у Ловеца на души.
— Не този път, Знахар — чух. — Но скоро, надявам се… — и докосна ръката ми.
Пръстите Й ме прогориха като първия сексуален допир на първата ми любовница. Помните ли онова трескаво, разтърсващо, всепоглъщащо мигновение на възбуда?
— Наградата ще получиш по-късно. Сега ще ти бъде позволено да наблюдаваш ритуал, който не е изпълняван петстотин години! — тя се премести. — Така ще ти е неудобно. Стани!
Изправих се и отстъпих. Ловеца на души зае церемониалната си поза, взрян в светлината, силата й намаляваше. Вече не ме заставяше да отмествам очи. Тя се понесе към пленниците до каменната купчина. Отслабваше, докато различих неясен силует на жена.
Господарката продължително съзерцава Хромия. Той издържа погледа й. Лицето му бе безизразно. Беше изгубил и надежда, и отчаяние.
Господарката рече:
— Ти ми служи вярно известно време. И твоето предателство донесе повече полза, отколкото вреда. Не съм безмилостна… — тя заблестя встрани. Една сянка изчезна. Там стоеше Гарвана, положил стрела на лъка си. — Твой е, Гарван!
Погледнах Хромия. Изглеждаше развълнуван и странно обнадежден. Не че се надяваше да му се размине, разбира се. Копнееше да умре бързо, леко и безболезнено.
Гарвана отвърна:
— Не!
Не каза друго. Просто лаконичен отказ.
— Неприятно, Хром! — засмя се Господарката, изви се като дъга и с вик призова нещо от небесата.
Хромия подскочи рязко. Кърпата излетя от устата му. Вървите на глезените му се скъсаха. Скочи на крака, опита се да побегне, понечи да изрече някакво защитно заклинание. Беше изминал трийсетина стъпки, когато хиляда яростни змии изпълзяха от мрака и се увиха около него.
Покриха тялото му. Пъхаха се в устата и в носа му, в очите и ушите му. Прояждаха си път през гърба и гърдите му, и през корема. И той викаше. Пищеше. Пищеше неистово. И същата яростна жизненост, с която беше преодолял смъртоносните стрели на Гарвана, го държеше жив и по време на наказанието му.