Мотаех се самичък, в очакване да ме повикат, когато забелязах Брестака да се измъква от бурята. Не го бях виждал от дни. Той пристъпи към Капитана. Приближих се и аз.
— … завой около десния фланг — казваше той. — Може би се опитват първи да стигнат до Стълбата…
Забеляза ме и вдигна приветствено ръка. Трепереше и беше пребледнял от умора. Също като Капитана почти не бе почивал, откакто навлязохме във Ветровития окръг.
— Изтегли една резервна група. Закарай ги на фланга — нареди Капитана. — Ударете ги здраво и се оттеглете бързо. Ще бъдат неподготвени. Ще ги раздрусате. Накарай ги да се чудят какво сме замислили.
— Да, сър — Брестака понечи да се отдалечи.
— Брестак? Внимавай, чу ли? Пести си силите. Ще се движим цяла нощ!
Очите на Брестака се присвиха от мъчителна агония. Но той не подложи на съмнение заповедите. Добър войник е. И, също като мен, осъзнаваше, че източникът на мъките ни стои над Капитана. Нарежданията най-вероятно идваха от самата кула.
Нощта донесе временно примирие. Тръпките на деня бяха оставили и двете армии неспособни да предприемат и една ненужна стъпка след здрачаване. Нощем нямаше битки.
Дори часовете на покой, когато бурята утихваше, не бяха достатъчни да накарат армиите да се втурнат напред, удряйки задниците си с пети. Сега нашите високопоставени господари изискваха допълнителни усилия, с надеждата да спечелят някакво тактическо предимство. Да стигнем до Стълбата през нощта, да се окопаем, да принудим Бунтовниците да връхлетят върху нас сред нестихващата буря. Имаше смисъл. Но това беше ход, измислен от седнал в удобна палатка генерал на петстотин километра зад линията на полесражението.
— Чу ли? — попита ме Капитана.
— Да. Прозвуча ми тъпо.
— Съгласен Съм с Покорения, Знахар. Пътуването ще е по-леко за нас и много по-трудно за Бунтовниците. Изморен ли си?
— Да.
— Тогава гледай да не ни се пречкаш под краката. Намери си място в някоя каруца и дремни.
Отдалечих се, като проклинах лошия късмет, който ни беше лишил от повечето коне. Богове, беше ми омръзнало да ходя пеш!
Не последвах съвета на Капитана, макар че беше разумен. Бях твърде напрегнат, за да си почина. От възможността за нощен преход ме втрисаше.
Мотаех се наоколо в търсене на стари приятели. Братството се беше пръснало из многолюдната тълпа, изпълнявайки заповедите на Капитана. Някои от нашите не бях виждал от Мъжеград. Не знаех дали още са живи.
Открих само тримата магьосници. Днес Гоблин и Едноокия не бяха по-склонни да приказват от мълчаливия си другар. Което говори доста за настроението.
Те се влачеха уморено напред, вперили очи в прашната земя, като от време на време правеха по някой жест или промърморваха дума, с която да поддържат целостта на островчето покой. Повлякох се редом с тях. Накрая се опитах да разчупя леда с едно „Здрасти!“.
Гоблин изсумтя. Няколко секунди Едноокия ме прогаряше със злобен поглед. Мълчаливия дори не забеляза присъствието ми.
— Капитана каза, че ще вървим и през нощта — осведомих ги.
Искаше ми се поне още някой да страда колкото мен.
Гоблин с поглед се поинтересува защо им сервирам такава опашата лъжа. Едноокия промърмори нещо за превръщане на копелето в жаба.
— Копелето, което трябва да преобразиш, е Ловеца на души — съобщих весело.
Той още веднъж ме изгледа злобно.
Може да се поупражнявам и върху теб, Знахар!
Едноокия не харесва нощните преходи, тъй че Гоблин незабавно одобри гениалността на човека, на когото му е хрумнала тази идея. Но ентусиазмът му бе толкова престорен, че дори чернокожият магьосник не налапа стръвта. Реших, че спокойно мога да опитам още веднъж.
— Вие, момчета, изглеждате по-зле, отколкото аз се чувствам.
Никакъв отговор. Дори не обърнаха глави.
— Тъй да бъде — и аз увесих нос, местех механично крак пред крак и оставих мислите си да се реят.
Дойдоха и ме заведоха да се погрижа за ранен на Брестака. Всъщност бяха дузина, с което денят приключи. Бунтът бе изчерпал запасите си от самоубийци.
Мракът пада рано при ураган. Заехме се със задачите си както винаги. Не бяхме далеч от Бунтовниците. Изчакахме бурята да утихне, вдигнахме лагер, запалихме огньове от храстите, които успяхме да съберем. Само че почивката беше краткотрайна — Докато изгреят звездите. Те ни съзерцаваха, примигвайки подигравателно, нашепвайки, че и потта, и кръвта ни всъщност нямат значение за бавния ход на времето. Нищо, сторено от нас, нямаше да бъде запомнено след хилядолетие.