Такива мисли заразяваха всички. Никой не бе запазил идеалите си или похотта за победи. Искахме само да се доберем до някое място, да легнем и да забравим войната. Тя обаче не искаше да ни забрави. Веднага щом се убеди, че Бунтът възприема добронамерено издигането на лагера ни, Капитана поднови похода — сега в парцалива колона, която бавно се влачеше през облените с лунна светлина дюни.
Минаваха часове, а сякаш не стигахме до никъде. Пейзажът тъй и не се промени. От време на време поглеждах назад, проверявайки възобновения вихър, който Приносителя на бури бе запратил срещу лагера на Бунтовниците. Светкавици лъкатушеха и проблясваха. Беше много по-яростен от всичко, с което врагът се беше сблъсквал досега.
Заслонената Стълба на плача се материализира толкова бавно, че сигурно се издигаше пред нас от час, преди да осъзная, че не представлява надвиснал над хоризонта облак. Звездите гаснеха и небето на изток просветляваше, преди теренът да започне да се издига.
Стълбата на плача е неравна и дива област — на практика непроходима, освен през стръмен проход, дал името на цялата планинска верига. Земята постепенно се изкачва, докато стигне отвесните, надвиснали канари от червен пясъчник, които се простират на стотици километри и в двете посоки. На сутрешното слънце изглеждаха като обветрени от времето зъбери на гигантска крепост.
Колоната ни навлезе в каньон, задръстен от сипей и спря, докато разчистят пътека за каруците. Довлякох се до върха на една скала и погледнах към бурята. Приближаваше.
Дали ще успеем да преминем, преди Коравия да пристигне?
Блокадата беше прясно свличане, покрило по-малко от километър от пътя. Отвъд другата му страна се точеха коловози, по който бяха пътували керваните, преди войната да прекрати търговските отношения.
Обърнах се отново към бурята. Коравия напредваше добре. Предполагам, гневът го водеше. Нямаше да ни изпусне. Убихме шурея му, уредихме покоряването на братовчедка му… Раздвижване на западния хоризонт привлече вниманието ми. Огромна верига черни буреносни облаци се носеха към Коравия, като ръмжаха и трещяха помежду си. Един от тях, подобен на фуния, се отдели и полетя към пясъчната буря. Покорените играеха грубо.
Коравия беше упорит. Продължи да върви напред през всичко, което изпречваха на пътя му.
— Хей! Знахар! — провикна се някой. — Ела насам!
Погледнах надолу. Каруците бяха прекосили най-лошия участък. Време беше за тръгване.
От вътрешността на друг буреносен облак се откъсна втора фуния. Почти съжалявах хората на Коравия.
Скоро след като се присъединих към колоната, земята потрепери. Скалата, на която се бях качил преди това, се разтърси, простена, наклони се и се свлече върху пътя. Още един дребен дар за преследвачите ни.
Стигнахме мястото за почивка малко преди залез-слънце. Най-сетне поносима местност! Истински дървета. Бълбукащ поток. Онези, които още имаха сили, започнаха да копаят окопи или да готвят. Останалите налягаха кой където свари. Капитана ги остави намира. Най-доброто лекарство в момента беше простичката свобода да отдъхнеш.
Спах като пословичния пън.
Едноокия ме събуди по първи петли.
— Хайде на работа! — каза ми той. — Капитана иска да подготвим лазарета! — и направи гримаса. Изглежда като сушена слива и в най-добрите си моменти. — Идеята е, че ще получим някакви подкрепления от Чар.
Стенех, пъшках и ругаех, но станах. Мускулите ми бяха схванати. Всички кости ме боляха.
— Следващия път, когато стигнем до място, достатъчно цивилизовано да има кръчми, напомни ми да вдигна тост за вечния мир — изръмжах. — Едноок, готов съм да подам оставка!
— Че кой не е? Но ти си хроникьор, Знахар. Винаги ни натриваш носовете с традицията. Още когато приехме този договор знаеше, че има само един начин да напуснем. С краката напред. Хайде, пъхни някой залък в мръсната си уста и да вървим. Аз имам по-важна работа, отколкото да си играя на медицинска сестра!
— Весели сме тази заран, така ли?
— Преливам от оптимизъм!
Той се помота наоколо, докато се приведа в подобие на приличен вид.
Лагерът се съживяваше. Бойците ни закусваха, измиваха пустинята от телата си, мрънкаха, цупеха се и се караха. Някои дори разговаряха помежду си. Възстановяването започваше.